Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.02.2023 09:01 - История на БКП
Автор: trashliev Категория: Политика   
Прочетен: 1569 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
   

 

 

 

 

Първа глава

Първите три години: 1944-1947

Желязна завеса ще падне върху цялата гигантска територия, контролирана от Съветския съюз, зад която ще се унищожават народите.

Йозеф Гьобелс, „Година 2000,“ Das Reich, 25 февруари 1945 г.

5 март 1946 г., Фултън, Мисури, САЩ: От Шчечин на Балтика до Триест наАдриатика над континента се спусна желязната завеса. От оная страна на завесата са всички столици на древни държави от Централна и Източна Европа - Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ, София.

Уинстън Чърчил

врата на 9 септември 1944 г. е съпроводено с редица събития от най-различно естество. На същия ден във Виена, Австрия, се формира българско национално правителство (Bulgarische Nationalregierung) с министър-предсе- дателпрофесор Александър Цанков. ОрганътнаНационалсоциалистическата партия в Германия „VOELKISCHER BEOBACHTER“ съобщава в броя си от 16/17 септември 1944 г., че на 9 септември 1944 г. е било формирано „националистическо българско правителство“ („nationalistische bulgarische Regierung...“), и публикува имената на министрите с кратки биографии.

България е в положение на война отдавна - формално от декември 1941 г. - и почти веднага след преврата български армии са включени в състава на III Украински фронт, командван от съветския генерал, по-късно маршал, Толбухин. Цялата българска войска е мобилизирана или е вече под оръжие с лозунга:

Всичко за фронта, всичко за победата!

Довчерашният съюзник вече е враг. Но изпращането на армиите на съветско-германския фронт, който е вече в Македония и Сърбия, има и превантивна цел: бездействието на военните в казармените бараки е потенциална заплаха за новата власт. Организира ли се съпротива, освен гражданската война, в която България ще бъде въвлечена, ще трябва да се намесват и съветските армии, които са фактическият гарант на властта.

След декларацията на Кимон Георгиев, прочетена по националното радио, властта поемат набързо сформираните местни комитети на ОФ и назначават нови общински управи. На повечето места в страната партизански части се появяват на 10 септември, а дори и по-късно.

Армията се подчинява на гражданската власт, остава в казармите, не се съпротивлява на преврата и изглежда неутрализирана. Някои нисши командири в армията и арестуват началниците си, както тези в полицията, и съвместно с партизански части репресират неудобните. Щабът на войската издава заповед да се ликвидират всички врагове на новата власт, които правят опити за оказване на съпротива или ако откажат доброволно да се предадат на военните и милиционерските части.

Военният министър, о.з. полковник Дамян Велчев, току-що произведен в генерал, не е неизвестен на генералитета и на висшите офицери. Макар и стъписани, те се подчиняват на новата гражданска власт в София. Армията е преименувана от Българска войска на Българска народна войска - съкратено БНВ - и в нея наред с другите командни постове се създава длъжността на помощник-командирите по политическите въпроси.

За помощник-командир на I армия е назначен Щерю Атанасов, на II армия - Боян Българанов, на III армия - Йонко Панов, на IV армия - Борис Копчев, на V армия - Кирил Драмалиев, на I корпус - Божидар Божиков, на II корпус - Иван Радев, на Въздушни войски - Михаил Андреев. Новите командири са съветски шпиони или агенти, всички са комунисти и правителството разчита на тях армията да запази подчинението си на гражданската власт. На 9 септември по нареждане на главнокомандващия на НОВА Добри Терпешев всички партизански формирования слизат от планините и съвместно с армията завземат властта в цялата страна. Със заповед на военния министър генерал Дамян Велчев и произведения вече в генерал Добри Терпешев НОВА се влива в Българската армия и се създават военни гвардейски части, именувани Българска народна гвардия.

Към всяка военна част се създава армейска гвардейска рота, която има както военнополитически, така и военно-полицейски функции. На повечето места вземането на властта става без съпротива, но някои по-малки войскови и полицейски части оказват такава срещу по-големи войскови части и сили на ОФ, макар че съпротивата им е бързо сломена.

Вечерта на 9 септември при командващия Трети украински фронт генерал Фьодор Толбухин е изпратена делегация, включваща Димитър Михалчев, Кирил Станчев, Димитър Ганев и Райчо Славков, и към 22 часа Сталин издава заповед за спиране на военните действия на съветските войски срещу България. Доколкото е известно на историците, военни действия не е имало.

Членовете на правителството на сваления от власт министър-председател Константин Муравиев са арестувани от военни части. Самият Муравиев не е открит веднага. По-късно са заловени и началниците на полицията, жандармерията и на някои войскови части. Правителството освобождава Регентския съвет и назначава за регенти професор Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов. С указ на новите регенти е разпуснато XXV обикновено народно събрание.

Три дни след преврата и след консултации с Георги Димитров, който е в Москва, е съставено Политбюро на ЦК на БРП. В него влизат: Георги Димитров, Васил Коларов, Трайчо Костов, Георги Чанков, Вълко Червенков, Добри Терпешев, Антон Югов, Цола Драгойчева, Димитър Ганев, Райко Дамянов, Георги Дамянов, Петко Кунин, Владимир Поптомов. По настояване на Георги Димитров за първи секретар на ЦК е избран Трайчо Костов. На 10 септември органите на полицията са закрити и на мястото им е създадена „Народна милиция“. Членовете на милицията са попълнени от доскорошни партизани и ятаци. От затворите са освободени 8130 затворници, но не всички от тях са политически.

На 11 септември два съветски самолета от Букурещ кацат в София с българската делегация и представители на щаба на Трети украински фронт, които имат за задача да подготвят логистиката, свързана със съветското присъствие в страната.

На 14 септември в София влизат първите съветски части - 394-а стрелкова дивизия от 34-и стрелкови корпус на 57-а армия (259,353, 394 стрелкови дивизии; командващ генерал Иван Степанович Кособуцкий) и 5-а мотос- трелкова бригада. Части и съединения на 17-а въздушна армия се пребазират на летищата в София и Видин. До края на месеца частите на 37-а армия с командир генерал М. Н. Шарохин и 4-и гвардейски механизиран корпус с командир генерал В. И. Жданов се придвижват за разполагане в района на Сливен, Казанлък, Ямбол и Елхово.

В началото на октомври 1944 г. съветски съветници са назначени в българската войска. Това са полковниците Татарчевский - в 4-а пехотна дивизия, Херасков - в 5-а, Титов - в 6-а, Галиакберов - в 9-а, Григориев - в 12-а, Шафорост - в 1-ва кавалерийска дивизия, Пожидаев - във 2-ра кавалерийска дивизия. Малко по-късно за ръководител на групата съветници е назначен генерал-майор А. В. Благодатов.

Най-късно новата власт се установява в Хасково, където на 12 септември партизани от Борисовградски отряд (поради липса на местни), водени от Демир Янев, влизат в артилерийските казарми. Под предлог за побратимяване с войниците и офицерите партизаните избиват 5-ма офицери, един фелдфебел и двама подофицери от 2-ри артилерийски полк начело с командира на гарнизона в града - полковник Велико Маринов. Майор Чукурлиев, поручик Начо Гюлемезов, подпоручик Маразов, фелдфебел Михаил Илиев и подофицерите Петър Ангелов и Владимир Вапцаров са разстреляни на плаца на поделението. Укрилият се поручик Панайот Танев е убит на следващия ден в Болярово.

Случилото се в казармите е ужасно събитие и така го описва в спомените си и поручик Русев:

Гледката е повече от тягостна. Командирът на полка - полковник Велико Маринов, лежеше безжизнен върху мозайката на зимната столова. Редом до него бяха проснати труповете и на останалите офицери - жертви от първите дни на комунистическата власт. Тягостна картина! Когато хората от погребалното бюро донесоха по нареждане на ОФ комитета седемте ковчега, то те, които са се занимавали цял живот с уреждане на най-различни погребения, застанаха слисани пред седемте трупа и не ме запитаха защо са убити тези седем български офицери, а ми зададоха въпроса: „Господин поручик, а защо всички те са и боси?!“

Малко по-късно, по време на т.нар. Народен съд, застреляният полковник Маринов е включен в списъка на подсъдимите и осъдените. От съдебните документи не става ясно в какво е бил обвинен, но посмъртно е осъден на смърт и конфискация на движимото и недвижимото му имущество. Плахо се промъква мнението на отделни комунисти, че убитият по време на акцията партизанин Д. Дойчев е жертва на междуличностно разчистване на сметки.

Прокламираните намерения на новото правителство за възстановяване на демократичния режим и Търновската конституция така и не са реализирани - следвайки официалната линияна Москва, през следващите няколко години в страната се създава фасадна демокрация, предхождаща окончателното утвърждаване на тоталитарен режим по съветски модел. Непосредствено след преврата някои от ограничителните закони на предходния режим действително са премахнати, но на тяхно място се явяват нови, които са много по- строги, управлението не се съобразява с конституцията, а партиите извън управляващата коалиция не са легализирани.

Превратът на 9 септември 1944 г. постави началото на серии от грандиозни по замисъл, същност и мащаб фалшификации, които бяха насилствено въведени в историографията и чак до наши дни останаха да служат на авторите им. Ще се спрем само на няколко фрапиращи примера от въвеждането на исторически неистини при разглеждането на събития, които са предмет на настоящото изследване.

Умуваше се например - и още се умува - относно същността на преврата от 9 септември 1944 г.: дали е бил действително само военен преврат, или всенародно въстание, революция, или нещо друго (например резултат от окупация от чужда държава). Като остроумно хрумване напоследък се избягва думата „преврат“ (в пълен разрез с действителността на времето) и се избира думата „поврат“, за да охарактеризира случилото си. Докато все още в българската историография все води спор по този въпрос (а най-вероятно още се търси най-подходящо определение-евфемизъм), то учените извън България отдавна са охарактеризирали случилото се през 1944 г. и не са чакали да дойде 1989 г. Например професор Нисан Оурън озаглавява труда си, тематично посветен на разисквания въпрос, „Наложена революция“ (Revolution Administered). Издаден е през 1973 г.

В литературата и историографията се бе утвърдила тезата, че превратът е комунистически, както и че с датата 9 септември започва един нов етап - социалистически, комунистически... - в развитието на страната. Твърдеше се, че комунистите са дошли на власт още на 9 септември 1944 г. и са управлявали едва ли не еднолично чак до ноември 1989 г. На подобно мнение бяха изследователите и в другите социалистически страни и СССР, както и немалко от историците в свободния свят. Но не всички. Повечето американски учени не бяха съгласни с това становище и потърсиха едноличното управление на комунистите към по-късна дата, след 1946-1947 г.

Явно погрешната теза за комунистическия характер на преврата се е оказала много удобна и за опонентите на българския комунизъм, тъй като в България тя остава неоспорвана в продължение на 73 години след събитието. Причината е проста и се корени във въпроса: кой ще поеме отговорността за крайно неприятните прояви на насилие, които се случиха веднага след преврата и продължиха - узаконени чрез т.нар. Народен съд - до средата на 194S г.?

През този период БКП и пропагандните й глашатаи се гордееха с действията си и вероятно продължават да се гордеят, докато наследниците на неко- мунистическите участници в преврата може би се срамуват, а и вероятно се гнусят от съучастието на предците си в кървавите нощи от есента на 1944 г. И нещо повече - предпочитат така да оставят отговорността за случилото се единствено и само на комунистите. Разбира се, че отговорността за всички действия на тогавашния режим би трябвало да се разпредели справедливо.

Новият Отечествен фронт (Ротфронт?), създаден незнайно кога и къде (в София, вМоскваиВашингтон?), но оформенпрез 1990 г. на кръглата маса под името Съюз на демократичните сили (СДС), всмука същите тези политици и/ или наследниците им, които през 1944 г. дотътриха комунистите до властта. Основата на СДС - изключая комунистическите дисиденти Желю Желев, Петко Симеонов и подобни, бе съставена от левите земеделци (пладняри, наследници на Коста Тодоров, Г. М. Димитров и Никола Петков) и левите социалдемократи, водени от неизвестно как и защо олевелия в затворите и лагерите на комунизма д-р Петър Дертлиев. Синът на регента Венелин Ганев - Йордан Ганев („независим интелектуалец“) - бе народен представител от СДС във Великото народно събрание от 1990-1991 г.

Водачът на възстановената Демократическа партия Борис Кюркчиев бе брутално изритан от водачите на СДС, които на негово място поставиха Стефан Савов. Той бе син на Димитър Савов, министър на финансите в правителството на Иван Багрянов, който бе осъден на 15 години затвор от Народния съд и през 1951 г. умря в лагера „Белене“ . Последва и друг реверанс към предишните политици - министър на отбраната в правителството на Филип Димитров стана Александър Сталийски, агент на ДС от 1947 до 1955 г. И неговият баща, носещ същото име, е бил член в кабинета на Иван Багрянов като министър на правосъдието, убит е от Народния съд през 1945 г. Обаче след ноември 1989 г. синът на Димитър Гичев - Страхил - не бе допуснат в политиката.

Както през 1944-1945 г. лозунгът бе

Няма демократи извън Отечествения фронт!А,

така и през 1989-1990 г. мотото беше

Няма демократи извън СДС!

Дори опозицията на правителството на Кимон Георгиев, организирана през лятото на 1945 г. от Никола Петков, се наричаше „ОФ опозиция". Впрочем затова и след 1989 г. съществуваха два съюза на репресираните. В първия влязоха преследваните от Отечествения фронт и наследниците им, а другият бе запазен за „репресираните след 1945 г.“! По същите причини в София има паметници на Никола Петков и Г. М. Димитров, но не и на Александър Цанков и генерал Христо Луков. Петър Дертлиев бе погребан с почести, а съпартиецът му Кръстю Пастухов бе удушен в Пазарджишкия затвор.

Не е напълно изяснено, дори в ретроспекция, какво е участието в новото управление на онези некомунистически представители, които са били опозиция преди 9 септември, включително ролята на дейците от „лоялната опозиция“. Не е известно например дали те са знаели кого обслужват и защо. Дали

А На 12 октомври 1944 г. е публикувана Декларация на ръководителите на партиите в О Ф: Трайчо Костов, д-р Г. М. Димитров, Петър Попзлатев и Коста Лулчев, с която се заявява, че извън ОФ няма демократични партии. НКна ОФ определя демократите, радикалите, привържениците на БЗНС „Врабча“ с лидер Димитър Гичев и социалдемократите на Кръстю Пастухов, които преди деветосептемврийския преврат са отказали сътрудничество с комунистите в ОФ, като „своеобразни профашисти“, „идеолози и проводници на великобългарския шовинизъм“, които трябва да отговарят пред Народния съд. са действали с пълното съзнание, че помощта им за идването на власт на комунистическата партия ще бъде пагубна за страната, или са били просто „полезни идиоти“ по израза на Ленин. Дали им е било известно, че повечето от тях ще бъдат изхвърлени от властта, след като са свършили мръсната работа, а немалко от тях ще бъдат репресирани и по-късно дори ще загубят живота си?

Кой е бил обединителният фактор между хора като Цвятко Бобошевски и Добри Терпешев например? Или между професор Венелин Ганев и Антон Югов? Тези, а и други подобни въпроси ще бъдат изяснени - да се надяваме - от бъдещи изследователи и са извън рамките на нашето изложение. Достатъчно е да се отбележи, че присъединяването им към ОФ и реалното им участие във властта е неизличим факт . И те също носят отговорност за всички действия на новата власт поне до лятото на 1945 г. Кои са тези хора?

От тримата нови регенти само един - Тодор Павлов - е комунист. Венелин Ганев(1880-1966) е професор по право и академик, колега е на проф. Александър Цанков в Софийския университет. Бил е министър в кабинета на Т. Теодоров (1919), радикалдемократ е, масон, а през 1923 г. става сговорист. Народен представител е в XXI НС, свикано 6 месеца след преврата от 9 юни 1923 г. (9.XII.1923-15.IV.1927). Пр ез 1947 г. е интерниран в Дряново, а през следващата година е изключен от БАН. Въпреки изпадането му в немилост къщата му в София на ул. „6 септември“ № 53 не е отнета и през 1966 г. той умира в нея.

Другият регент - Цвятко Бобошевски (1884-1952) - народняк, сговорист и масон, участник е в преврата от 9 юни 1923 г. и освен че е бил министър в кабинета на Александър Цанков, участва и в кабинета на Андрей Ляпчев (1928-1930). Участва и в преврата от 1934 г. Народен представител е в XXIXXIII народно събрание. Присъединява се към ОФ, както и Венелин Ганев, през август 1944 г. Умира в София на 21 декември 1952 г. Правителството на Вълко Червенков му отдава почест като на виден държавник.

В новообразуваното правителство на ОФ на 9 септември 1944 г. има само четирима комунисти (от общо 16 министри). Това са Добри Терпешев, министър без портфейл, Антон Югов, министър на вътрешните работи, д-р Минчо Нейчев, министър на правосъдието, и д-р Рачо Ангелов, министър на народното здраве. Но седем от министрите в кабинета и двама от регентите са масони. Масоните са двойно повече, отколкото комунистите!

Левите земеделци („Пладне“) имат също четирима министри: Никола Петков, министър без портфейл, Борис Бумбаров, министър на благоустройството, Асен Павлов, министър на земеделието, и Ангел Държански, министър на железниците. Четиримата напускат правителството през юли- август 1945 г.

Никола Петков (1893-1947) е народен представител в XXIV народно събрание и в VI велико народно събрание, масон, участва в ОФ от 1943 г., съдебно убит през 1947 г.

Асен Павлов (1898-1977) е народен представител в XXVI народно събрание и в VI велико народно събрание. Преследван е след 1947 г., разкайва се и признава вината си пред народната власт, а след 1957 г. е отново в ОФ. Отново е и народен представител (III до VII народно събрание). Членува в УС на БЗНС и бюрото на Националния съвет на ОФ. Между 1962 и 1972 г. е член на ПП на БЗНС. Известно е, разбира се, че БЗНС е съуправляваща партия с БКП до 1989 г.

Борис Бумбаров (1896-1959) е народен представител в VI велико народно събрание, през 1949 г. е осъден на 20 години затвор. Пуснат на свобода след седем години.

Ангел Държански (1895-1964) е народен представител в XXV народно събрание. Репресиран, изпратен в лагера „Белене“ и е освободен през 1959 г.

Звенарите са с четирима министри и заемат важни ресори. Министър- председателят Кимон Георгиев (1882-1969), масон, бивш сговорист, е активен участник в преврата от 9 юни 1923 г. Народен представител в XXI, XXII и XXVI народно събрание, VI велико народно събрание и в I до IV народно събрание. Той е министър във второто сговористко правителство, водено от Андрей Ляпчев (1926-1928). Организатор е на преврата от 19 май 1934 г. и тогава става министър-председател. Кимон Георгиев остава министър до 1959 г., служи в правителствата на Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков и Антон Югов.

Петко Стайнов (1890-1972) става министър на външните работи, той е професор и академик, женен е за поетесата Анна Каменова, дъщеря на политика Михаил Маджаров. Бил е министър и в последното сговористко правителство на Андрей Ляпчев (1930-1931). Колегите му в същото правителство са професор Александър Цанков и Христо Статев. След атентата в църквата „Света Неделя“ Стайнов говори за „разрушителите на Русия“ като заплаха за европейската цивилизация и призовава за „тежък юмрук“ срещу „кървавите агенти на Москва“. След преврата от 1934 г. става посланик в Белгия и Франция. Масон. Бил е народен представител без прекъсване почти 50 години: от 1923 г. до смъртта си в 1972 г. Продължава да преподава право в Софийския университет до пенсионирането си през 1963 г.

Военният министър Дамян Велчев (1883-1954), масон, организира превратите от1923и1934г.ие непосредствен и важен участник в тях. Народен представител е в XXVI народно събрание. Запазва поста си на министър на войната и във второто правителство на ОФ, но е отстранен в края на август 1946 г. Изпратен е като пълномощен министър в Швейцария, лишен е от българско гражданство на 1 август 1948 г., остава в чужбина като невъзвращенец и се обявява против режима в България, дори развива антикомунистическа дейност в емиграция.

Професор по финанси Станчо Чолаков (1900-1981) е активен участник в преврата от 19 май 1934 г. Избран е за народен представител в XXVI народно събрание. Министър е на народното просвещение при Кимон Георгиев, а след това е министър на финансите. Бил е управител на БНБ. От 1952 г. до смъртта си преподава финанси, а става и ректор на Висшия икономически институт „Карл Маркс“ (УНСС).

В кабинета на Кимон Георгиев има двама социалдемократи, които през 1943 г. се присъединяват към ОФ. Григор Чешмеджиев (1879-1945) подкрепя и приветства деветоюнския преврат от 1923 г., като министър на социалната политика, той напуска правителството през август 1945 г. Народен представител е в XVIII-XIX и в XXI до XXV народно събрание.

Димитър Нейков (1884-1949) е министър на търговията. Той остава в кабинета на Кимон Георгиев и сътрудничи с комунистите до смъртта си през 1949 г. От 1946 до 1949 г. е подпредседател на Президиума на Народното събрание. Бил е народен представител от XIX до XXIV, както и в XXVI народно събрание и в VI велико народно събрание.

Интересни са и двамата „независими“ министри. Димо Казасов (18861980) е министър на пропагандата. Той е активен участник в преврата от 9 юни 1923 г. и е министър в правителството на Александър Цанков. Масон, бивш социалдемократ и звенар, през 1934г. преминава в редовете на Народното социално движение, възглавявано от Цанков. Приветства преврата от 19 май и е изпратен като пълномощен министър в Белград. Народен представител е в XVIII, XXI и XXVI народно събрание и в VI велико народно събрание. Казасов остава в правителството на Георги Димитров (19461947 г.), в което е министър на информацията и на изкуствата.

Професорът по финанси, академик Петко Стоянов (1879-1973), е министър на финансите, масон, известен като радикалдемократ още от 20-те години на миналия век. Той е бил народен представител в XVIII, XIX, XXI, XXIII и XXIV НС. Напуска правителството на Кимон Георгиев през август 1945 г. заедно с четиримата земеделци и Григор Чешмеджиев. Участва в дейността на опозицията и е репресиран.

Групата на превратаджиите е много интересна, но и разнолика. От шестнадесетте министри в първото правителство на ОФ и излъчените от него трима регенти петима са сговористи и/или участвали като министри в правителствата на Сговора, водени от Александър Цанков или Андрей Ляпчев, двама са радикалдемократи.

Двамата широки социалисти, четиримата земеделци, четиримата звена- ри и двамата „независими“, както и двама от регентите са известни политици от некомунистически среди преди преврата от 9 септември 1944 г.

Повечето от новите управници познават лично поне трима от министрите на Националното правителство във Виена (братята Александър и Асен Цанкови и Христо Статев), а някои от тях са известни като бивши техни съмишленици и колеги от правителства преди войната.

Двама от тримата регенти и седем министри са бивши масони. Четирима от тях са професори, двама са и академици, и то изтъкнати, познати и уважавани учени. Това не са случайни хора, те са интелектуалци, добре познати общественици, които са известни имена, социално ангажирани и общо взето - хора с демократични разбирания.

Дори двама от комунистическите министри в правителството на ОФ - д-р Минчо Нейчев и д-р Рачо Ангелов - не са непознати имена за софийската общественост. Министърът на правосъдието д-р Минчо Нейчев, който след това става министър на народното просвещение и министър на външните работи, е адвокат, завършил е в Швейцария. Д-р Рачо Ангелов е министър на народното здраве, той е полковник, участвал е в Балканските войни и в Европейската война, от 1920 до 1924 г. е бил председател е на Българския лекарски съюз и негов почетен председател през 1940 г.

Неизбежно е заключението, че комунистите са малцинство в управлението - те имат четирима министри от общо 16 и един регент от трима. Идването им на власт - поне на пръв поглед - е за окраска на извършилите преврата буржоазни политици и военни. Известните в софийските буржоазни среди професори Венелин Ганев (академик), Петко Стоянов (академик), Петко Стайнов и Станчо Чолаков и останалите видни български общественици, участвали активно в политическия живот на България, управляват без особени проблеми с комунистите - коалиционните им партньори - чак до лятото на 1945 г.

При вземането на важните правителствени решения кабинетът и регентите са единодушни: сключване на примирие със Съюзниците, участие на армията във войната срещу Германия, създаване на Народния съд и откриване на концентрационни лагери, Закона за защита на народната власт и всички мероприятия на Отечествения фронт, включително саморазправата с политическите им противници от предишния режим, незаконните отвличания, терора и убийствата през есента на 1944 г.

Наложено беше - в историографията, както и в обществения живот до 1989 г. - становището, че властта на девети септември 1944 г. е била извоювана, сиреч новото правителство и режимът, наложен от него, с всичките му положителни и отрицателни характеристики е резултат от дългогодишната борба на българските комунисти за сриването на омразния буржоазен мо- нархофашистки режим, установен в България още на 9 юни 1923 г. от фашисткото правителство на професор Александър Цанков. За подкрепа на тази невярна теза бе необходимо да се изгради стройна постройка от свързващи каузални интерпретации на действията на БКП от годините 1923-1944.

Необходимо е било също така да се въведат и отстояват редица постановки от митичен характер, които да образуват фундамента на квазиистори- ческото разглеждане на събитията между двете войни. Конкретно за периода преди и около 9 септември 1944 г. беше изведена постановката, че от лятото на 1941 г. е започнал революционен процес, породен от атаката на Германия срещу СССР на 22 юни 1941 г., който през следващите три години се разраства във въоръжена съпротива, а непосредствено в дните преди 9 септември 1944 г. вече е създадена революционна ситуация, която води до въоръжено въстание против управляващите. При това властта е взета на 9 септември не чрез преврат, а благодарение на надигналите се широки народни маси, които установяват по места - чрез комитетите на ОФ - новата власт, понякога със силата на оръжието.

Като примери за подобно развитие са се посочвали огромното разрастване на партизанските акции през лятото на 1944 г. и натискът, упражняван от НК на ОФ върху управляващите кабинети на Добри Божилов, Иван Багрянов и Константин Муравиев. Смяната на три правителства в продължение на няколко месеца се представя като доказателство за слабостта на режима. Освен това недоволството на народа от продължаващите репресии на вече немощното управление се изразявало в настъпили безредици в страната, стачки, демонстрации и призиви за действие.

Надигналият се народ разбива вратите на затворите и освобождава политическите затворници, пристъпва се към затваряне на концентрационните лагери и призиви към партизаните да слязат от планините, да се придвижат към големите градски центрове и да завземат властта. При така създалата се обстановка в страната група патриотично настроени офицери, разчитайки на подкрепата на партизаните и вече въставащия народ и ободрени от влизането на съветски военни части в България, завземат властта в София и я предават на Отечествения фронт, който рано сутринта на 9 септември обявява новата народна власт.

Действителната картина е много по-различна. Оказва се, че почти нито една от описаните постановки не отговаря на истината.

Партизанските акции през лятото на 1944 г. действително се разрастват, сравнени с предидущите години, но това се дължи на факта, че през 1941 и 1942 г. има не толкова чести случаи на съпротива. Тогава акциите са незначителни както по брой, така и по значение, а известно оживяване се забелязва чак след пролетта на 1943 г. Дори когато се забелязва, че броят на партизаните през лятото на 1944 г. чувствително нараства - това не води до съответното увеличение на замислените и изпълнени акции. Особено като се има предвид, че отражението им върху съотношението на силите в страната е действително минимално. Чак до самия ден на преврата партизанските акции се състоят в инцидентни набези по места, и то ограничени по територия и време.

Както личи от показанията на подсъдимите по дело 585/1942 (процеса срещу ЦК на БРП, по който са съдени Антон Иванов и Никола Вапцаров), през 1942 г. въоръжената борба въобще не се разраства. Наблюдава се, че увеличаването броя на партизаните става след битката за Сталинград - през

пролетта на 1943 г. Дотогава партизаните не могат да образуват дори една чета в Чепино. Това се отнася и до гръмкото обединение на партизанските формации и бойни групи в НОВА през март-април 1943 г.

...в 12 окръга има 26 отряда с обща численост 2320 човека... има окръзи само с по няколко десетки партизани, например Хасковски - 20 души, Варненски - 40 души, Старозагорски - SO души, а в Русенски, Бургаски и Търновски въобще не съществува партизанско движение.

Трябва да се има предвид и това, че броят на партизаните, действали на територията на България през периода 1941-1944 г., се мени почти всекимесечно поради текучество, загуби в жива сила и появата на нови попълнения. Известно е например, че през 1941 г. този брой е минимален, през следващата 1942 не се забелязва значително увеличение, а през 1943 г. има плавно повишаване на общия брой участници в съпротивата, но тя е почувствана чак през юни-септември 1944 г. Тогава значително нарастват и броят на дадените жертви.

Инициативата принадлежи не на партизаните, а на полицията и жандармерията, които от началото на 1944 г. и особено след пролетта са в състояние на пълна офанзива. След двата разгрома - на отряда „Антон Иванов“ и сраженията при Батулия - акциите на партизаните са единични, спорадични и неефективни. Те са преследвани, обсаждани, ангажирани в боеве и обикновено се спасяват с бягство или са ликвидирани. Може би затова Народният съд издава толкова тежки присъди на правителството на Иван Багрянов, като не прощава и на кабинета на Муравиев.

От юни 1944 г. борбата срещу партизаните се води почти изключително от жандармерийски и полицейски части, като армията има на разположение само десетина т.нар. ловни роти, които оказват помощ, където е необходима. Партизаните като правило избягват сражения с жандармерията и войската, престрелките рядко продължават дълго, спасението на партизаните не зависи от смелостта им при поява на полиция или жандармерия, а по-скоро от бързо бягство и изтегляне за запазване на живота им. Няма случаи на завоювана територия, камо ли овладяване за по-продължително време на селища, да не говорим за градове или областни центрове.

Призиви за действия действително има в изобилие. Те идват от НК на ОФ, ЦК на БРП, Задграничното бюро и местните съпротивителни групи, но истински действия липсват, няма! Няма масови безредици, няма демонстрации, няма стачки, властта е на мястото си, страхът от нея пази обществения ред. Чак в навечерието на преврата се забелязва известно раздвижване.

На 6 септември стачкуват трамвайните работници в София, правителството се опитва да ги мобилизира, на следващия ден е разпръсната тяхна демонстрация, при което един работник е убит. На 8 септември има стачка в рудника „Куциян“ до Перник, но тя е заради забавено изплащане на трудовите възнаграждения и е политизирана от пристигнали партизани и активисти от БРП. В разгара на стачката са убити 6 души и 13 са ранени.

Няма също разбиване на затвори. Не е имало и нужда от разбиване, понеже на 7 септември правителството на Муравиев издава постановление за амнистия, въпросът за освобождаване на политическите затворници е бил разрешен и действително от следващия ден те са били освобождавани по списък. Споменатите в литературата случаи на „разбиване“ на затвори в Силистра и Плевен на 8 септември са пресилени. В Силистра по това време вече са пристигнали съветски военни части, а събралите се тълпи там и в Плевен принуждават охраната да изпълни министерското постановление и посрещат пуснатите малобройни политически затворници. Само в Плевен военни части от местния гарнизон въдворяват ред и потушават безредиците, възникнали по време на митинг след пускането на затворниците.

Концентрационните лагери в цялата страна са премахнати още по време на правителството на Багрянов и въдворените са освободени. Останали са войниците, въдворени в т.нар. „черни роти“ край Свети Врач (днес Сандански), които са освободени малко преди преврата.

Междувременно на 8 септември сутринта Червената армия с частите на Трети украински фронт и Черноморския флот навлиза на територията и акваторията на България през северната и морската й граници и окупира градовете Варна, Русе, Силистра, Добрич, Бургас. Във Варна и Бургас Отечественият фронт установява контрол над администрацията ден преди пристигането на съветските войски. При влизането си в Шумен съветските войски изискват обезоръжаването на шуменските гарнизонни полкове. Пред съветската офицерска команда запасният поручик Петър Добрев Петров се самоубива с думите: „Български офицер не предава оръжието си.“ За двата дни на операцията са пленени 21 000 български войници и офицери.

По заповед на Сталин в 23 часа на 9 септември в Москва са дадени 20 артилерийски залпа от 240 оръдия в чест на отличилите се в операциите на територията на България войски на Трети украински фронт и Черноморския флот. Съединенията и частите, които най-много са допринесли за успеха на „военната операция в България“, са представени за присвояване на имената „Русчушки“ „Шуменски“, „Варненски“ и „Бургаски“. По-късно в Москва съветският външен министър Молотов съобщава, че

предвид това, че българското правителство скъса отношенията си с Германия, обяви й война и се обърна с молба за примирие, съветските войски от 22 ч. на 9 септември прекратиха военните действия срещу България.

Липсват документирани сведения за реална въоръжена съпротива на части на полицията и войската срещу новата власт. „БКП. Исторически справочник“, издаден в 1985 г., обаче съобщава:

Реакционните сили оказват съпротива по различен начин, но само в отделни случаи прибягват до оръжие - Хасково, Дупница (Станке Димитров), Шумен, Габрово, Несебър, отделни села в Софийско, Пазарджишко и др.

По-горе бе описан случаят в Хасково, когато на 12 септември в града пристигат партизани от други райони, оглавяват тълпа и влизат в казармите на 2-ри Артилерийски полк. И сетне убиват петима офицери, един фелдфе- бел и двама подофицери. Липсват други съобщения за организирана въоръжена съпротива, но съществуват сведения за инциденти, предизвикани от български военни при влизането на съветски военни съединения на българска територия. Това са отделни случаи на неподчинение срещу вече дадените нареждания от командването на армията в София - да не се оказва съпротива на съветските военни части.

В първите дни след преврата се съобщава и за един сериозен опит за военна съпротива в София. Тогава офицерите от 4-ти Артилерийски полк дислоцират цяла батарея с насочени оръдия на площад „Славейков“ с искане да бъдат освободени задържани офицери от полка. Случаят е по-скоро недоразумение, което се използва от комунистическата пропаганда, за да се изтъкне, че е имало опит за военен пуч, потушен от бдителните органи на партията. Истината е съвсем друга и е точно обратната на създадената легенда.

Ето за какво става дума: капитан Праматаров от същия 4-ти Артилерийски полк е бил арестуван по грешка. Той носи същото име като това на Андрей Праматаров, началника на външното разузнаване, който е усилено търсен и впоследствие е наистина арестуван. Батареята с оръдията е действително докарана на площад „Славейков“, но тя е по заповед на новоназначения помощник-командир на полка Златев, член на БРП (к). Искането е капитан Праматаров да бъде незабавно освободен, тъй като е невинен. След появяването на генерал Фердинанд Козовски проблемът се изяснява и офицерът е върнат в полка.

Появяването на прословутата партизанска бригада „Чавдар“ в столицата е също до голяма степен фалшифицирано. Митът за Втора бригада „Чавдар“, че влязла в София на 9 септември, се създава с късна дата. И се разпространяват с кадри как Тодор Живков поздравява партизаните на площада пред Народния театър. Така се създава легендата, че Тодор Живков е бил организатор на „деветосептемврийското въстание“ в София и с група (отряд?) чавдарци е дебнел около министерството на войната, в случай на нужда да се притече на помощ на заговорниците. Истината е друга.

Бригадата „Чавдар“ е разгромена още през април 1944 г., след като части на Първа софийска дивизия я обсаждат и блокират. Част от партизаните са убити, други се предават, а успелите да преминат обръча се разпръскват. Между тях е Добри Джуров, командирът на бригадата, батальонният командир Желязко Колев и самият Тодор Живков. Бригадата „Чавдар“ престава да съществува като отделно партизанско поделение, някои оцелели партизани се присъединяват към други партизански части. Добри Джуров и Желязко Колев бягат чак до Борисовград, а Тодор Живков се укрива при съпругата си в Говедарци, където вероятно се и легализира.

20 години по-късно се появява легендата за формирането на Втора бригада „Чавдар“, която непрекъснато участвала в боеве и влязла триумфално в столицата на 9 септември 1944 г. Споменатата среща на партизаните с Тодор Живков не се е състояла на 9, а на 10 септември. А снимките от нея показват знамето на бригадата с наименование „Четвърта средногорска бригада „Георги Бенковски“.

Въпреки липсата на инциденти при предаването и приемането на властта, което по общи признания е преминало мирно и без особени проблеми, през първите дни след преврата има повсеместни случаи на насилие, репресии и убийства с даване на ненужни жертви, които се отличават с особена жестокост. Излизането на партизаните (и ятаците) от нелегалност и придвижването им на свобода предизвиква не само радост и ентусиазъм сред радетелите на новата власт, но и желание за отмъщение, за възмездие и - непременно - проливане на кръв.

Типични са случаите на произволни и непредизвикани убийства в Луковитско, където е действал партизанският отряд „Георги Бенковски“. По описания на очевидци част от отряда, наречена „Дядо Вълко“, на 8 септември напада кметството и селския магазин в с. Дерманци, след което партизаните се изтеглили с плячката в лозята между селата Торос и Дъбен. Там са чакали известия за напредването на съветските военни части и евентуално вземане на властта в София. В отряда са били Митка Гръбчева - Огняна, Пеко Таков, бъдещата му съпруга Вълка Горанова, Дочо Шиков, Никола Станев и още десетина партизани от околните села, Луковит и Червен бряг.

На следващия ден - след като Радио София е излъчило декларацията на новото правителство на ОФ - техни другари от Торос и Тодоричане ги намират в лозята и натоварени на камиони, с песни и гърмежи пристигат в Торос, където влизат в кметството без съпротива, арестуват кмета Станьо Улиев и селския свещеник Марин. След това отиват в дома на училищния директор Коцо Бочев, който е и общински съветник. В къщата намират Бочев със съпругата му и петгодишната им дъщеря Магдалена. Митка Гръбчева и Вълка Горанова, придружени от двама местни ятаци, пребиват учителя, той протестира и двете жени - Митка и Вълка - вадят пистолети и го застрелват пред очите на жена му и малкото детенце. Стените на стаята са облени в кръв. Жена му припада, а Магдалена е ужасена и травмирана.

Кметът и попът са отведени в Луковит и на другия ден са докарани в затворени ковчези. Синът на свещеника отваря сандъка и се разкрива ужасна гледка: брадата му била оскубана, а на тестисите му вързани две тухли. Тялото било мораво. На роднините на кмета въобще не било разрешено да отворят ковчега. Директорът на училището е погребан тайно вечерта само в присъствието на жена му и дъщеря му Магдалена. Забележителното е, че инцидентът не е единствен, нито случаен, а представлява по всяка вероятност част от преднамерени действия, които имат за цел да се изтреби колкото се може по-бързо и ефикасно традиционният за България селски елит - „кметът, попът и даскалът“. Но „революцията“ продължава развитието си.

На 12 или 13 септември в Луковит - сведенията се различават относно точната дата - същата група, вероятно дори подсилена с местни герои, спира пред къщата на командира на 4-та армия генерал-лейтенант Атанас Стефанов (р. 1891 г.), заслужил участник в три войни, декориран с ордени и медали за заслуга. Пред очите на семейството му генералът е извлечен на улицата и показно разстрелян от Митка Гръбчева. След убийството Пеко Таков държи пламенна реч, предупреждавайки, че възмездието щяло да застигне „всички думбази и народни изедници“. Думите му не са шега: за два дни в луковитска- та полиция без съд и присъда са избити 49 мирни граждани. В Червен бряг, където лично са се разпореждали Пеко Таков и Вълка Горанова, убитите са 58 души.

В смъртния акт на генерал Стефанов като причина за смъртта се посочва: „кръвоизлив от рани, причинени от огнестрелно оръжие“. Опелото се извършва в църквата „Св. Марина“ в Търново. Със заповед № 117 от 14 септември 1944г., подписана от новите отечественофронтовски регенти, генерал Стефанов се уволнява поради навършване на 25-годишна служба. Малко по-късно убитият генерал Стефанов е осъден на смърт с присъда № 2 от 2 април 1945 г. на Плевенския народен съд, II състав, като „присъжда всички имоти посмъртно на починалия генерал-лейтенант Атанас Стефанов в полза на държавното съкровище“.

След 48 години Кръстина Атанасова Чолакова, единствената дъщеря на генерала, подава молба за преглед по реда на надзора на издадената присъда, вх. № 14651/1993 г. На 12 юни 1997 г. Главна прокуратура внася във Върховния касационен съд съответно предложение. На 28 януари 1998 г. Върховният касационен съд - I наказателно отделение - „оставя без уважение“ предложението на главния прокурор срещу влязлата в сила присъда...

Генерал Атанас Стефанов никога не се е занимавал с политика, не е бил участник в преврати, не е гонил партизани, не е извършил нито едно наказуемо деяние в живота си, включително и според въведения с обратна сила закон за Народния съд, той е стоял настрана от всичко, което не се е отнасяло до военната му служба. Военните му отличия са: Военен орден „За храброст“ IV ст. I кл.; Военен орден „За храброст“ IV ст. II кл.; Народен орден „За военна заслуга“ IV ст. на военна лента с военно отличие; „Железен кръст“ II ст. - германски. Мирновременните му отличия са: Орден „Свети Александър“ III ст.; Народен орден за военна заслуга III ст.; Народен орден за военна заслуга IV ст.; Орден „Свети Александър“ V ст.; Знак за 20-годишна отлична непрекъсната служба; Знак за 10 години непрекъсната служба; Орден „За бойна заслуга“ с лавров венец; Почетен знак „Червен кръст“.

Не всички убийства преди, на и след 9 септември са „стихийни“ произволни или необмислени.

Запазена е заповед № 14 от 8 септември 1944 г. на щаба на VIВОЗ, с която се нарежда на партизанския отряд „Хаджи Димитър“ следното:

Да се арестуват всички народни врагове - полицаи и др. народни изедници, и да се обезвредят на място!

Единичните случаи на насилие, грабежи и убийства в първите часове и дни след преврата от 9.09.1944 г. много скоро се координират, регулират и започват да се провеждат целенасочено, по план и с подробни инструкции от София до всички партийни поделения в страната, както и към местните комитети на ОФ.

На 10 септември 1945 г. по предложение на министъра на вътрешните работи Антон Югов с постановление №1 на Министерския съвет е създадена щатна милиция. Оттогава 10 септември е честван като празник на народната милиция. В нея са допускани само верни хора, участвали в нелегалното комунистическо движение. Критериите за назначаване са верност към партията, заслуги в установяването на „народната власт“ и характеристика, изготвена от комитетите на ОФ. Разпуснати са всички областни дирекции и околийски управления на МВРНЗ, уволнени са всички полицейски началници и повечето служители в полицията, включително жандармерията.

В МВРНЗ са формирани специални групи по издирването, залавянето и избиването на представители на бившата власт, набелязани за „врагове на народа“ . Една от тези групи се ръководи от Мирчо Спасов, един от най- близките до Тодор Живков партийни функционери, който по-късно ще се прослави освен като заместник-министър на МВР-ДС и като организатор и отговорник на лагерите край Ловеч и Скравена. През 70-те години той става и ръководител на контрабандните канали и неправомерното изразходване на милиони левове за службата „Културно наследство“ към МВнР, ръководена от Людмила Живкова.

На 12 септември 1944 г. кабинетът на Отечествения фронт приема постановление за арестуването на министрите от всички кабинети в периода от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г., а така също и народните представители от мнозинството в 25-ото народно събрание, както и задържането на висши военни и цивилни служители

станали причина за поставяне страната пред катастрофа, и на лица, заповядвали или извършвали убийства, палежи и изтезания.^

Същия ден е издадено Окръжно № 5 на ЦК на БРП (к), с което се нарежда;

При съдействието на отечественофронтовските комитети да се проведе решително и бързо прочистване на целокупния държавен апарат от всички злостни врагове на народа и на Отечествения фронт и да се ликвидират енергично и твърдо оцелелите все още гнезда на фашистка съпротива.

Политическият секретар на ЦК Трайчо Костов заявява, че „тя [чистката] беше проведена от нашите изпълнителни тройки“. На 13 септември 1944 г. той докладва на Георги Димитров в Москва:

В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най- злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи. Министерството на правосъдието работи по създаването на народни трибунали. От въоръжени партийци и комсомолци ще бъдат негласно създавани ударни групи за особено отговорни задачи.

В окръжно № 6 от 20 септември, публикувано на 22 септември 1944 г. в партийния орган на БКП вестник „Работническо дело“, на местните комитети на ОФ се възлага задачата за съставянето на списъци с набелязаните жертви. В статия, публикувана в същия вестник от 25 септември 1944 г., озаглавена „Отмъщение“, се призовава:

Стреляйте верно, забивайте ножа по-дълбоко! Цялата страна ви гледа със затаен дъх.

Самият министър на вътрешните работи Антон Югов и помощниците му обикалят страната, за да се уверят, че инструкциите се провеждат по план.

В друга телеграма на ЦК на БРП (к) до Димитров в Москва от 25 септември 1944 г. се посочва:

Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, което се провежда от нашите вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително.

А Чак до 1952 г., а вероятно и по-късно, обикновени селяни - противници на насилственото колективизиране, репресирани и изпращани по затвори и лагери, свидетелстваха, че са били обвинявани като „виновници за катастрофата“. Те не са знаели за каква катастрофа е ставало дума, нито са получавали допълнителни сведения от обвинителите им. Лични спомени - Персин-Белене, 1951-1952 г.

На 1 октомври 1944 г. ЦК на БРП (к) с телеграма до Москва съобщава на Георги Димитров решението си:

Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и чистката ще тръгне по законни пътища.

Още в първите дни след преврата от септември 1944 г. въоръжени шай- ки, съставени от бивши партизани, освободени политически и криминални затворници и други (включително хора със садистични наклонности), започват поголовно и масово избиване на българи, нарочени за противници на новата власт.

Георги Христозов, син на директора на Народната милиция Руси Христозов (назначен през ноември 1944 г.), който прочита личния архив на баща си, разказва за нощните експедиции на главореза Лев Главинчев и неговите екзекутори. В тях се включват и бъдещите държавници Тодор Живков, Станко Тодоров и Мирчо Спасов, но заедно с тях и криминални престъпници. Христозов-син съобщава за 25 000 „безследно изчезнали“.

Други автори посочват като жертви на „стихийната чистка“ между 18 000 и 30 000 души. В тези данни не у включен броят на загиналите при въоръжени действия с милицията срещу дейци на антикомунистическото съпротивително движение, нито убитите с присъди на Народния съд.

Освен документи в архивите съществуват и лични свидетелства на участници в наказателните групи („екзекутивни тройки“), както и на очевидци на събитията. Жеко Кашеров, секретар на РК на БРП (к) от Свиленград, разказва в спомените си как след 9 септември 1944 г. са се взимали партийни решения за избиване на политически противници и „врагове на народа“. В мемоарната книга на Теню Стоянов се споменава и за т.нар. „екзекутивна група“, действала под ръководството на Трайчо Костов. В нея влизали: Мирчо Спасов, Лев Главинчев, Тодор Живков, Станко Тодоров, Иван Бонев, Веселин Георгиев, д-р Владимир Бонев, Раденко Видински, Коце Испанеца и други. По думите на Стоянов

непосредствено след 9 септември „екзекутивната група" се разправяше безмилостно с всички контрареволюционни и антиотечественофронтовски сили... Ние узнавахме (в редакцията на вестник „Работническо дело“), че без каквото и да е разследване са били залавяни и незабавно екзекутирани познати или посочени видни царски реакционери, фашистки и немски, уличени като агенти...

Един от помощниците на Лев Главинчев свидетелства:

... В началото арестувахме само офицери, министри, бивши управници, търговци - изобщо богати хора. Министър на МВР беше Антон Югов, партизаните станаха началници, политзатворниците - също, а криминалните станахме обикновени „гвардейци“. Главният щаб на „гвардията“ бе хотел „Славянска беседа" - бивш щаб на германските войски. Аз бях пряко подчинен на Лев Главинчев, един от най-жестоките убийци по онова време. Отделът, ръководен от него, беше от 29 души, които се разделяха на групи от двама или трима, като при акция за арестуване вземаха и войници от дадените за охрана на военното министерство. Освен със „Славянска беседа“ „гвардията" разполагаше и с „Дома на слепите“, затвора, ареста на Съдебната палата, сградата на „Московска“ № 5, както и някои други сгради, една от които на улица „Княз Александър I“ - по-късно тя стана банка.

Още на 9 септември към обяд докараха двама от регентите - принц Кирил и генерал Михов. Докараха ги с лека кола, а ги откараха към затвора с жандар- мерийски черен автобус с дълги седалки от стена до стена. Пак в „Славянска беседа" доведоха генерал Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери (ШЗО). Наши „гвардейци“ го убиха с чук в главата и хвърлиха трупа му от петия етаж - уж се е самоубил. Бяха убити и други хора, имената не им помня, а и никой не ми ги е казвал. „Гвардейците“ ходехме на различни адреси, арестувахме хора, ала имаше случаи, ако в къщата, дето извършвахме ареста, нямаше други и ако беше вечер, да убиваме арестуваните още там. Убиването ставаше с чук или заколване с права лопата.

Още на втория ден се отвратих от себе си. Като се върнехме в „Славянска беседа , където спяхме, пиехме ракия, вино, коняк и се напивахме; но страшните картини от убийствата, извършени от нас, не изчезваха. Не зная дотогава колко души съм убил - аз или общо нашата „ударна група", ръководена от Аев Главинчев. Освен нашата имаше още десетина „ударни групи“. Когато отивахме да арестуваме, правехме обиск и намерехме ли ценни неща - злато, диаманти, украшения, пари, пълнехме първо джобовете си; след това се правеше протокол за останалото, което не беше в нашите джобове. Арестуваният обикновено не протестираше. Но ако протестира, го убивахме. Имаше такъв случай - човекът беше много богат, живееше на площад „Славейков" и улица „Солунска“. От касата извадихме над 20 килограма злато, диаманти, златни часовници, пръстени, пари. Жена му започна да вика: „Грабители, разбойници!“ Главинчев я застреля, а след като видя, че човекът мълчи, свалил глава на гърдите, написа протокол, в който отбеляза, че е намерил 10 милиона лева, а те бяха повече, и не вписа нищо друго, накара човека да го подпише и го застреля. После си напълнихме джобовете - кой колкото може да вземе. Главинчев сложи останалото в едно куфарче, а пък 10-те милиона отброи и постави в пакет, който даде на Коце Испанеца да ги предаде в Дирекцията на милицията. След това заключихме апартамента и си излязохме. Едва късно вечерта са изнесли труповете. Арестувахме хора навсякъде - в София, в Банкя, в Бояна, в провинцията. Може би от всеки 10 души убивахме по 6 или 7. Някъде през ноември 1944 г. ни пратиха на фронта да арестуваме офицери...

Мирчо Спасов твърди в спомените си, че е бил три пъти наказван от Политбюро за увлечения и престаравания, без да споменава конкретно за убийствата в лагера „Слънчев бряг“, край Ловеч - причина за разследването му пред ЦК и Политбюро, - но Тодор Живков му е помогнал при потулването на истината. В свое интервю Спасов разправя за дните си в Дирекция на полицията, където непрекъснато са пристигали задържани хора, изпращани от провинцията с каруци, с камиони и с влакове. Те са били извеждани през нощта, извозвани край Радомир, където са били убивани. Спасов говори за 100 нощи (повече от три месеца), без да посочва броя на извозените жертви, така че е трудно да се установи колко са убитите, но броят им във всички случаи е значителен.

Немалко известни журналисти, общественици и политически фигури са били убити през първите дни след преврата: писателят Ненчо Илиев - Сириус, както и поетът и карикатурист Борис Руменов (Борьо Зевзека). Веднага след 9 септември той е застрелян в сградата на Българското национално радио (БНР) от Станислав Вихров - поет партизанин, - който е сторил грешка: искал е да убие Елин Пелин, защото е приятел на царя.

Райко Алексиев, писател, карикатурист и издател на хумористичния вестник „Щурец“, е отвлечен от писателското кафене „Цар Освободител“. Това е сторено от група хулигани, предвождани от Лев Главинчев. Пребит е и измъчван в Дирекция на полицията и върнат полужив на съпругата му, умира на 18 ноември 1944 г.

Йордан Антонов Бадев, с псевдоним Брусников, литературен критик, публицист и журналист, редактор на вестник „Зора“, е убит на 20 септември; Данаил Крапчев, журналист, общественик и директор на в-к „Зора“, убит е на 10 септември в полицейското управление на Горна Джумая. И двамата - Бадев и Крапчев - са съдени посмъртно от Народния съд. В София има улици, кръстени на тях. През февруари 1994 г. Върховният съд на Република България отменя присъдите им.

Нарежданията на Георги Димитров и ЗБ на БРП (к) от Москва, както и решенията на Политбюро на ЦК на БРП (к) от първите дни и седмици след 9 септември 1944 г., говорят за „чистка“, като евфемизъм за масови убийства. При това се прави разлика между „стихийна“ и „законна“ чистка. „Стихийната“ чистка, разбира се, съвсем не е стихийна. Тя е замислена, заповядана и проведена по нареждане и с решение на партията, с гласното или негласно съгласие на всички други управляващи коалиционни партньори на БРП (к). Точно в такъв смисъл са духът и нарежданията за извършване на повсеместно прочистване - в цялата страна, във всички населени места, села и градове.

Наистина е трудно да се проумее логиката зад деяния като това, извършено на 23 септември 1944 г. в с. Стряма, Пловдивско, където комунисти убиват без съд и присъда - видимо без понятна причина - 58 селяни от селото. В два рода са убити дядото, синовете и внуците. Звучи и изглежда невероятно, но е факт. Подобни случаи изобилстват в цялата страна, описани са в хиляди страници!

Както се изразява секретарят на партията Трайчо Костов - съвсем открито, без срам и гнус, напълно делово, - стихийната чистка се извършва от „нашите екзекутивни тройки“. „Законната“ чистка ще дойде скоро с изработването на специални закони, за да се даде съдебна възможност за прикриване на вулгарната и кървава разправа с политическите противници на режима.

Разбира се, свалените управници са били ненавиждани не само от комунистите и симпатизантите им. Буржоазните среди, групи и партии съвсем не са били безразлични към случващото се. Известна част от тях са били на страната на превратаджиите, други са били активни участници и не само са съгласни с чистките, но и дават ресурс към екзекуторите. Особено активни в това отношение са били т.нар. леви земеделци, бившите пладненци, около Коста Тодоров (починал 1947 г.), д-р Г. М. Димитров (избягал през 1945 г.), Никола Петков (обесен през 1947 г.), Александър Оббов (изхвърлен от властта през1947 г., починал 1975 г.) и др.

Веднага се появяват два проблема, които трябва да бъдат решени също бързо и делово. Единият е в необходимия брой кадри за екзекутивните тройки, за изпълнители на убийствата. Другият проблем е очаквана съпротива от нарочените за ликвидиране или техни съмишленици. Особено като се има предвид, че голям брой от предвидените жертви са военни, полицейски или жандармерийски кадри, които не са малко на брой и освен това са въоръжени.

Първият проблем произлиза от логистични съображения и се крие в сравнително малкия брой на лицата, необходими за попълване на „екзекутивните тройки“. Според тогавашните статистически сведения в България има 4419 села и 237 града. Екзекутивните тройки - ако думите се приемат буквално - трябва да се състоят от трима души. За селата са нужни 13 257 проверени, изпитани и доверени членове на партията и PMC, а за градовете - поне още 711, или всичко 13 968 души. При това за някои от градовете - сигурно над половината - са нужни повече от една „екзекутивна тройка“, а за София, Пловдив, Плевен, Русе, Варна, Бургас, Стара Загора и другите по-големи градове са били необходими дузини „екзекутивни тройки“. Има и големи села: Угърчин, Кнежа, Ябланица, Курило, Горни и Долни Дъбник... За тях една тройка не е била достатъчна. Така че общият брой на „тройките“ нараства поне на 8000. По трима участници във всяка - стават 24 000 души.

(4200 села х 1 тройка + 219 села по 5 + 118 града х 7 + 60 града х 10 + 30 града х 15 + 29 града х 30 = 8041 тройки.)

Човешкият ресурс на БРП (к) и РМС в самия ден на преврата е неизвестен, но положително е доста по-малък от 24 000 души.

Трябва да се има предвид, че по организационни причини не всички партийни членове са били в състояние да участват в работата на „екзекутивните тройки“: били на работа в партийни организации по места, имало е служещи в новосъздаващия се държавен апарат, в МВРНЗ и в армията. Или с други думи - броят на членовете на БРП и РМС, „свободни“ за участие в тройките, вероятно не е бил повече от около 3500 души. Оформя се дефицит от над 20 000 души. Но също така напълно вероятно е броят на желаещите да се присъединят към отрядите за убийства да не е бил малък.

По сведения от партийни източници при опразването на затворите в страната - случило се между 8 и 14 септември 1944 г. - са били освободени около 8000 затворници. Голяма част от криминалния контингент, ако не и всички - са се намерили на свобода. Калонкин и Кабаджов съобщават за

Освободени от затворите на 9 септември 1944 г. осъдени или задържани поради съчувствието им към делото на обединените народи са 7800 затворника. Осъдени по други членове общо 8130 затворника.

Голяма е вероятността част от криминалните затворници да са се обявили за „антифашисти“ („съчувствие към делото на обединените народи"). Набавян е ресурс и от най-различни „антифашистки“ групи, използващи момента за изява или за лична разправа. Между тях има леви земеделци, анархисти, със сигурност и немалко лумпенизирани елементи или обикновени садисти и престъпници с наклонности към убийства и саморазправа. При всички случаи нужният брой желаещи е бил налице и „стихийната“ чистка е била вкарана в действие.

„Екзекутивните тройки“ са дали формалното начало на гоненията, задържанията и ликвидирането на противниците на установяващия се режим. Но са били нужни също физически екзекутори, тоест наказателни групи (палачи), които да се заемат с действителните убийства. Тези действия изискват допълнителен ресурс. Съвсем вероятно е, че към вече съставените 8000 тройки, общо 24 000 инициатори на чистките - т.е. хора, които да посочват жертвите и да ги доставят в ръцете на физическите им убийци, - са необходими поне още толкова за бързо и ефективно и напълно акуратно завършване на започнатата работа. Сиреч около 50 000 са активните участници в започналата „стихийна“ чистка. Напълно е възможно „екзекутивните тройки“ или част от тях да са участвали и във физическото ликвидиране на набелязаните жертви.

Очакваната съпротива срещу тези внезапни и сурови действия на новата власт е вторият проблем, който изниква веднага след преврата на 9 септем

ври 1944 г. Още в навечерието на преврата въоръжените сили на МВРНЗ: полиция и жандармерия, са неутрализирани и обезвредени. В столицата с тях е постигнато изрично споразумение, предложено им от офицерите, замислили и осъществили преврата. През нощта на 8 срещу 9 септември всички полицаи са прибрани в участъците и очакват развитието на замислената акция. Някои от по-висшите ръководители на МВРНЗ и полицията са убити, други се самоубиват, но общо взето, няма сведения за оказана съпротива. Превратът протича до голяма степен безшумно, безкръвно и без моментни ексцесии. Не може да бъде и другояче, понеже той е бил очакван, за него са се досещали регентите и правителството на Константин Муравиев. Генерал Иван Маринов, военният министър, е бил дори участник в този преврат, насочен срещу собственото му правителство. В столицата е спокойно, а в провинцията нещата не са много по-различни.

Неутрализирането на армията
и окупирането на България

Не по този начин обаче стои въпросът с многобройната, добре въоръжена и обучена българска армия. Само 2 седмици преди преврата - на 25 август - началник-щабът генерал Трифонов при срещата си с министър-председателя Багрянов го е уверил, че се подготвя придвижване на войски към северната граница и че армията е




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: trashliev
Категория: Политика
Прочетен: 50548
Постинги: 21
Коментари: 8
Гласове: 14
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031