Пътят към властта: 1941-1944
Идва времето за действие на българските комунисти. За тях - както и за водачите на СССР - нападението на Германия от 22 юни 1941 г. представлява пълна изненада. Поне така е представено в съветски и български комунистически източници. Краткият период на апатия, продължил повече от 6 месеца, с объркване на понятията и очакване на нареждания от Москва - които така и не пристигат - приключва. Хоризонтът се прояснява: интернационалното комунистическо Отечество е атакувано; всички сили за неговата отбрана! Чак сега започва гигантската, неудържима и мащабна война против фашизма и неговите български разклонения:
Въоръжената борба на българския народ против фашизма по време на Втората световна война започва и се развива по инициатива и под ръководството на Българската работническа партия... Разгръща се гигантска битка между световната демокрация и социализма и международната реакция и фашисткото мракобесие... Интересите на българския народ, който се бори за освобождаване, съвпадат с интересите на СССР, който воюва за разгро- мяване на международния фашизъм.
Веднага след известието за нападението на Германия - вечерта на 22 юни - Политбюро на ЦК на БРП съчинява позив към българския народ, в който се казва:
Български народе, нащрек! Решават се съдбините на Европа, твоите собствени съдбини... Нито едно зърно българска пшеница, нито късче хляб на германските фашисти и обирани. Нито един българин в тяхна услуга!
... Хитлер не може да гледа спокойно как страната на освободения труд гради в мир благоденствието и мощта на съветските народи и печели със своята миролюбива политика и с грандиозното си социалистическо строителство симпатиите на трудещите се и угнетените от целия свят.
Два дни по-късно, на 24 юни, Политбюро решава да се започне подготовка за въоръжена съпротива. Създават се Централна военна комисия (ЦВК) към ЦК на БРП, както и окръжни военни комисии към окръжните комитети
на партията. Току-що партията се е преброила и е установила членовете си. Те са 10 600. Твърди се, че членовете на РМС (Работнически младежки съюз) са около 19 000. През 1943 г. те са 8500, като през този период (вероятно от 1941 до 1943 г.) са били арестувани 6700.
С тези по-малко от 30 000 души трябва да се създаде мащабна вътрешна съпротива, която да се справи с родните фашисти и да допринесе за победата на СССР.
Членовете на ЦВК според Справочника са Христо Михайлов (ръководител), Боян Българанов, Петър Михайлов, Гочо Грозев и Иван Масларов. Справочникът е издаден в 1985 г.
Орлин Василев в книгата си „Въоръжената съпротива срещу фашизма в България 1923-1944 г.“ издадена през 1946 г., посочва друг състав: вместо Петър Михайлов и Боян Българанов са посочени Димо Дичев и Георги Минчев с Антон Югов като представител на Политбюро. Книгата на Василев е съставена по документи и навремето си се е смятала като меродавна. В по- късни години тя не е преиздадена и редица от събитията и лицата, споменати в нея, са подложени на ревизия.
През годините 1941-1944 съставът на ЦВК се променя поради арести и екзекуции на някои от членовете й. Освен споменатите по-горе имена в състава й е бил Цвятко Радойнов, който ръководи ЦВК от края на 1941 г. до ареста му през април 1942 г. Полковник от съветската армия и участник в Испанската гражданска война, през лятото на 1941 г. той е изпратен от СССР с група „подводничари“, успява да се укрие, ръководи ЦВК и е арестуван, осъден на смърт и екзекутиран през юни 1942 г. Други членове на военната комисия са били Лев Главинчев, Петър Вранчев, Тодор Тошев и Емил Марков, който за известно време също е бил ръководител на комисията.
Въпреки създаването на военна комисия и решенията за изграждане на въоръжени звена, чети и отряди има сведения, че още от самото начало срещу решението за въоръжена съпротива са съществували опозиционни настроения в самата партия. Песимизмът и неохотата, с които се приемат партийните разпоредби, се дължат на много причини.
Редовите членове на партията са стъписани от неочаквано бързите и мащабни успехи на немските армии на Източния фронт. Пет месеца след началото на военните действия те се озовават пред Москва. Те са и неприятно изненадани от липсата на добре организирана и ефективна съпротива срещу немското настъпление. Цели дивизии със снаряжението си попадат в плен или са унищожени още през първите месеци на войната, Украйна е превзета, перспективите пред СССР са крайно неблагоприятни/
А В спомените си (Хрущев Н.С. Время. Люди. Власть. (Воспоминания). Книга I. М.: ИИК „Московские новости“, 1999) Никита Хрушчов споменава, че Сталин е ис-
Всички предишни неуспехи на БРП при послушното и безпрекословно следване на директивите, идващи от Москва, също оказват влияние. Още е пресен споменът от неподготвеното въстание през септември 1923, което освен че е крайно неуспешно, но води след себе си обезглавяването на партийните организации. Същото се случва и след атентата в катедралата „Св. Неделя“ през април 1925 г. Помни се и неспособността на партийното ръководство да се използва моментът за евентуално взимане на властта през май 1934 г., когато обстоятелствата са били много по-благоприятни, откол- кото през лятото на 1941 г. Всички тези провали и пропуснати възможности не допринасят за засилване на оптимизма и надеждите, когато социалистическото Отечество се бори буквално за живота си.
Подобни настроения са съществували не само сред редовите членове на партията, те са характерни и за самото ръководство или поне за някои негови членове. И колкото и да е парадоксално - се срещат и в самата военна комисия. Главното оправдание за пасивността и непристъпване към въоръжени действия е становището, че полицейските преследвания, които са засилени през пролетта на 1941 г., ще доведат до арести, до съдебни процеси и последствия, които партията не би могла да преживее.
За съществуването на вътрешнопартийна опозиция свидетелстват такива видни представители като Трайчо Костов, Антон Югов и неколцина други. Партийните историци и официалната документация след 1944 г. скриват истината за тези събития поради нуждата да се изтъква не само огромната и мащабна съпротива, която е разгърнала партията през годините преди преврата от септември 1944 г., но и монолитността и партийната дисциплина,
кал сепаративен мир с Хитлер и чрез Лавренти Берия е влязъл във връзка с агент на Берия в София, известен банкер, който е имал връзка с Хитлер, но Фюрерът отказал предложението. Хрушчов и Берия са членове на Политбюро и доверени лица на Сталин. Берия е комисар на вътрешните работи, ръководи гражданското разузнаване и контраразузнаване. Ако спомените на Хрушчов са верни - той ги съставя към края на живота си, повече от 27 години след събитията, които описва, - българските изследователи имат задачата да открият този „известен банкер“ (българин, в София), който имал връзка до Хитлер (германски агент?, двоен агент?). Податка с привкус на спекулация: през септември 1944 г. Атанас Буров след успешна кариера като политик, държавник и финансист става министър без портфейл в правителството на Константин Муравиев. Осъден е от Народния съд на една година затвор, но помилван и освободен през ноември 1945 г. След години на интерниране и престой в концлагер (Ножарево), на 29 април 1951 г. е арестуван, следствието му продължава повече от 1 година и половина и на 13 ноември 1952 г. е осъден на 20 години затвор. „Доказаните“ пред съда обвинения са повече от смешни, но не и присъдата: тя е фактически смъртна (той е на 77 години). Атанас Буров умира на 15 май 1954 г. в затвора в Пазарджик.
които би трябвало да характеризират всички стъпки на нейните членове и ръководители.
Но дори през 1945 г. тогавашният първи секретар на БРП (к) Трайчо Костов в доклада си (с. 5-8) пред партийното ръководство, след това публикуван като „Политическото положение и задачите на партията“, разкрива, че курсът на въоръжена съпротива е срещнал отпор:
Според някои другари, ако прибегнем към въоръжена борба, Партията би се изправила срещу опасността да се изолира от масите и да бъде принудена сама да води борбата. Съветът им беше да се изчака с решителните действия, докато настъпи промяна в курса на войната... Освен това скоро стана ясно, че организирането на въоръжена съпротива в никакъв случай не е лесна задача. Нуждаехме се от въоръжение, но и от умения за тяхното използване. По това време ни липсваше умение. А и не бяхме подготвени за подобен вид дейност.
Този доклад на Трайчо Костов изчезва от партийните материали и решения, не е публикуван дори след посмъртната реабилитация на обесения през 1949 г. бивш първи секретар на БРП (к). Докладът му не е включен и в неговите „Избрани статии, доклади, речи“, публикувани през 1964 г. Но Трайчо Костов не е единственият свидетел на опозицията в партията през 1941-1942 г.
Антон Югов, член на ЦК и на Политбюро на БРП (к) и БКП и министър-председател от 1956 до 1962 г., твърди, че
курсът на въоръжена съпротива, особено при временните успехи на хитлеристките пълчища на Източния фронт, породи известни съмнения между кръгове в Партията, включително партийни кадри в ръководството. Някои от тях, уплашени от трудностите на момента, станаха автори на най-различни опортюнистични теории. Явно или тайно те изразяваха несъгласие с политическата линия на Партията. Те оправдаваха позицията си на фактическа капитулация, твърдейки, че при тогавашните условия в България курсът на въоръжена съпротива не е нищо друго освен „авантюра", както и че главните усилия трябва да бъдат в областта на политическа агитация и пропаганда... Не само отделни редови членове на Партията, но също така някои водещи другари в най-решителния момент за нашите хора не се подчиниха на директивата на Централния комитет, която бе наредила на всички комунистически функционери да преминат в нелегалност, и се предадоха в ръцете на врага.
Скептицизмът и недоверието към новия курс на въоръжена съпротива не са били без основание. Полицията, както и Държавна сигурност, обикновено добре осведомени за политическата обстановка в страната и разположението на партийните кадри, нанасят първия голям удар върху партията още в края на юни 1941 г. Полицията предоставя на правителството списък от 291 видни комунистически организатори, предлага арестите им и призовава към организирането на места за задържане.
На 3 юли са арестувани 244 комунисти от цялата страна. След разпити и следствие повечето са въдворени в лагера край Гонда вода, където вече се намират други комунисти и леви земеделци, задържани през зимата и пролетта на 1940-1941 г. Арестите продължават до септември 1941 г. Членовете на ЦК Раденко Видински и Антон Югов са задържани и също се намират в „Гонда вода“, докато Цола Драгойчева е пратена в лагера за жени „Свети Никола“. В „Гонда вода“ е и Димо Дичев, член на ЦВК, както и други видни комунисти, между които са Емил Марков, Борис Копчев и Никола Павлов.
Поради немарливости в организирането на лагерите за въдворяване и липсата на действена охрана възможността за бягство от тях фактически се е равнявала на обикновено напускане на общежитията. Почти всички видни комунисти, споменати по-горе, напускат/бягат и подновяват нелегалната си дейност. Някои от тях - Раденко Видински и Никола Павлов, са повторно арестувани и въдворени.
През юли 1941 г. Народното събрание лишава от депутатски имунитет комунистическите народни представители и скоро след това те са арестувани. Събранието също приема увеличени наказания по ЗЗД за нелегална и подривна дейност. През ноември са издадени и изпълнени 4 смъртни присъди съгласно новите изменения в закона. Има сведения, установяващи, че до края на 1941 г. полицията е разкрила и премахнала 17 партийни гнезда и също толкова младежки нелегални ядра, в които са били внедрени 769 комунисти, 474 от които са били предадени на съд. В „новите земи“ под българска администрация в Югославска и Гръцка Македония са били разбити 6 местни организации, а от въвлечените в тях 272 комунисти 115 стигат до съд.
Според партийни сведения от 1985 г. само за 2 месеца - от 1 септември до 30 октомври 1941 г. - „през арестите са минали 7448 души“.
Числото изглежда невероятно високо. Ако сведенията са точни, това означава, че 70% от партийната маса е била разкрита, а ако се приеме, че те включват и членовете на РМС, числото е пак значително: само за два месеца една четвърт от резервите на партията и младежката организация е била провалена. В това число не се включват арестуваните, задържаните, въдворените и осъдените преди това, които са поне още толкова.
При това положение съвсем не е странно, че „въоръжената борба“ против фашизма, която е програмирана в решенията на партийното и военното ръководство, дава изключително малки и незабележими резултати. Дори според исторически изследвания преди 1989 г. за организирана съпротива и бойни действия през 1941, а и през 1942 г. едва ли може да се говори.
Участници в т.нар. бойни групи са били по двама-трима души, които рядко са били нелегални, живеели са в домовете си и са извършвали главно нощни набези, а успехите им са незначителни.
Случаите на палежи, саботажни действия, унищожение на земеделски запаси, набези върху магазини и складове, които са произвеждали и търгували със стоки от първа необходимост, са увреждали главно интересите на дребните селски или градски производители, занаятчии и търговци. Подобни действия в никакъв случай не са спомагали на комунистическата кауза, понеже засегнатите лица са били цивилни граждани, чийто поминък е зависел основно от тяхната продукция.
Борбата - ако е имало такава - не е била против „фашизма“, а против собствения си народ и действията на комунистите не са допринасяли особено за пропагандирането на каузата им. Обратното - гражданите от самото начало на насилствените комунистически действия, започнали след юни 1941 г., са имали всички основания да бъдат неприязнено настроени спрямо онези, които разрушават имуществото им. И това будело недоволство у обществото и го настройвало против насилието.
Едно от малките изключения през 1941 г. е свързано с името на Леон Таджер, който през октомври (или септември) 1941 г. запалва бензинов склад на акционерното дружество „Петрол“ в Русе. Той е заловен, съден и екзекутиран. Таджер е необикновена фигура: той е евреин ционист, който е емигрирал в Палестина, където е бил активен член на палестинската комунистическа партия. Заловен от британската администрация, която по онова време е управлявала Палестина, Таджер е бил депортиран обратно в България - в страната, където е роден. Но не е известно със сигурност дали е действал по нареждане на Българската работническа партия, или е извършил палежа на своя глава.
Съобщава се за „значителни диверсионни акции срещу обекти, обслужващи хитлеристката армия“.
Няколкото споменати случая в Справочника показват, че те са главно палежи срещу български търговци, занаятчии и продавачи на дребно: на 19 септември 1942 г. е подпален склад за кожуси на ул. „Лавеле“ № 13 в София от „бойна група начело със Славчо Радомирски“; през октомври същата година има палеж на обущарски магазин на ул. „Пиротска“ в София със загуби 2 милиона лева, дружество ИМГ и фабрика „Бъчва“ в Пловдив, подпалване на дъскорезница в Асеновград, пожари на банка „Български кредит“ и на германско пропагандно бюро и др. Според полицейски данни, цитирани в Справочника, през периода от юли до октомври 1942 г. е имало 103 саботажни действия в селското стопанство срещу 23 за същия период на 1941 г.
През август 1941 г. е извършен опит за нападение срещу лагера в Гонда вода с цел освобождаване на задържани и въдворени лица. След претърпе- ния неуспех две седмици по-късно е било извършено второ нападение, но със същия резултат. Нападателите са били спрени, преди да наближат лагера, разбити и неколцина от тях са били заловени, след това изправени пред съд и осъдени на смърт. По описания на очевидци, издадени преди 1989 г., охраната на лагера е била слаба и не е било необходимо да се извършва въоръжено нападение, тъй като възможностите за бягство (напускане на лагера) са били налице.
Разгръщането на широка и мащабна въоръжена съпротива не е постигнато. За подобряване на положението и за повдигане на духа на партийните членове, които така и не се включват в борбата против фашизма, Задграничното бюро на БРП организира изпращането на бойци от СССР. Още на 25 юни 1941 г., на третия ден след началото на войната между Германия и СССР, към Народния комисариат на вътрешните работи (НКБД) на СССР е била създадена съветско-българска резидентура под кодовото наименование „Братушки“. Целта е „получаване на разузнавателна информация, осъществяване на саботаж и терористични актове във военни обекти, осигуряване на неутралитет на България във войната със СССР и подготовка на въоръжено въстание“. Определени за заминаване са 55 българи емигранти, живеещи в СССР, някои от които са извадени специално за целта от затвори и лагери, където са се намирали.
От писмото на Георги Димитров до народния комисар на КГБ В. Н. Меркулов от 22 ноември 1943 г. става известен твърде важен факт - че до нападението на фашистка Германия над Съветския съюз по списъци са освободени над 150 български политемигранти, които отново активно се включват в борбата против фашизма, включително 50 души от тях през 1941 г. са изпратени в България. Същото писмо се придружава от списък с 40 души политемигранти и с молба да бъдат освободени, за да се изпратят за нелегална работа в България.
Контактите между съветското ръководство, въоръжените сили на СССР и разузнавателните им служби с изпращаните от СССР в България емигранти се поддържат пряко, а и чрез ЗБ на БРП и лично с Георги Димитров. Използват се предаванията на радио „Христо Ботев“ и радио „Народен глас“ от Москва. Освен това съществуват радиовръзки между ЗБ с Политбюро на БРП и с щаба на НОВА. Задачите им са разузнаване, диверсионни и сабо- тажни действия. На второ място са връзките с групи на българската съпротива.
За по-малко от два месеца - от 11 август до 6 октомври 1941 г., в страната пристигат 7 групи - две от тях с подводници през Черно море и другите пет спуснати по въздуха - парашутисти. Ръководител на първата група подводничари е Цвятко Радойнов, полковник от съветската армия, а на втора
та - Мирко Станков, също офицер от съветската армия. Те са общо в състав от 23 души.
През септември и октомври 1941 г. се приземяват пет парашутни групи, водени от Груди Грудев, Атанас Дамянов, Стоян Палаузов, Йордан Табаков и Йордан Кискинов. Почти всички парашутисти са офицери от съветската армия и НКВД. Общият брой на всички изпратени от СССР в България е 61 разузнавачи и военни специалисти начело със съветския полковник Цвятко Радойнов. От тях 55 са българи, 5 руснаци и 1 чех. Някои от емигрантите имат боен опит от гражданската война в Испания, други са офицери в съветски военни части. Руснаците и чехът - също емигрант - са технически лица с бойна и специална подготовка.
В комунистическата историография е залегнало твърдението, че изпратените от СССР подводничари и парашутисти са имали за задача да спомогнат и укрепят българската съпротива против монархофашистката власт. Тази теза е пресилена и тенденциозна. Първоначалната цел и тяхна главна задача е провеждането на разузнавателна дейност в полза на НКГБ; втората - и не по-малко важна задача - е организиране на саботажи и диверсии. Подкрепата на действията на БРП и съпротивата са - в най-добрия случай - спомагателна дейност, която води до по-ефективни начини за постигане на главните цели на съветското разузнаване.
Още с пристигането си повечето групи са разгромени, малцина успяват да се придвижат към вътрешността на България, други, включително съветските придружители, се предават на полицията и разкриват подробности по прехвърлянето. Правителството не афишира случаите на нарушение на българския неутралитет, за да не раздразни съветската легация в София и да не дава поводи за ответни действия. Нови групи парашутисти, изпращани от СССР на помощ на българските партизани, продължават да пристигат през 1942, 1943 и 1944 г., но те са изпращани през Югославия. Това са групите на Щерю Атанасов, Иван Винаров, Стефан Димитров Тодоров (Станке Димитров - Марек) и други. Самият Марек остава в СССР и загива в самолетна катастрофа при опит за прехвърляне в България в края на август 1944 г.
Обществото като цяло или поне голяма част от него съвсем не е приятелски настроено спрямо СССР. Пресата, организациите на гражданското общество, повечето известни лица от елита, общественици и голямата част от интелигенцията са на страната на Германия, вече смъртния враг на СССР. Тези, които са по-умерено настроени, гледат към западните съюзници. И те, както управляващите, се страхуват от болшевишкия Съветски съюз и не желаят намесата му в българските работи. Немското нахлуване в Русия и бързите военни успехи окуражават привържениците на Германия и повдигат самочувствието на националистическите организации.
Новините, които пристигат от Източния фронт, оформят крайно нерадостна картина на съветското всекидневие. Паническото отстъпление на съветската армия е дало възможност за разкриването на документи и преписки, показващи механиката на работа на съветската власт и на репресивните й органи. Заловени са пълните архиви на болшевишката партия в Смоленск, в които се описва всекидневната работа с населението.
На 27 септември 1942 г. се открива антиболшевишка изложба в София. Тя представя много ярко - чрез снимки, графики и документи - същността на режима в Русия и прави силно впечатление на гражданите. Прехвърлянето й в други градове в провинцията обаче е спряно от правителството, което не желае официална пропаганда против страна, с която се поддържат дипломатически отношения.
През пролетта на 1943 г. във Виница, град в Украйна, на река Южен Бут, са разкрити масови гробове на украинци, избити от НКВД. Германците създават международна анкета за разследването на убийствата. В тази анкета участват и български представители. На 5 август Борис Димитров, висш служител в полицията, който е бил там заедно с другите анкетьори, е докладвал на царя и правителството за резултатите. Съобщенията за избитите през 1938 г. около 10 000 украинци (повечето от тях са евреи) проникват в медиите и засилват противоболшевишкото настроение в страната. Съветският съюз отрича заключенията на проведената анкета и обявява случилото се за немска военна пропаганда.
Виница не е единственият случай, използван от немската пропаганда. През същата пролет на 1943 г. се откриват нови масови гробове, този път на екзекутирани полски офицери в Катин. За тях германците съобщават на 13 април 1943 г. и поканват медицински организации и органи на Червения кръст от целия свят, за да участват в разследването. Пълното разследване се извършва с участието на медици, юристи и други заинтересовани лица от цяла Европа. В българската делегация е доцент д-р Марко Марков, експерт в отдела за съдебна медицина. Заключението на медицинските специалисти е единодушно: убийствата са се случили през 1940 г.
Както и при случая във Виница, СССР отрича истината и настоява, че поляците са убити от германците. Тази версия става официално становище и на САЩ и Великобритания, съюзниците на съветска Русия. Случаят е особено деликатен, понеже полското емигрантско правителство в Лондон е убедено в акуратността на резултатите от разследването, още повече че са съществували предишни сведения за масово отвличане на полски офицери и мистериозното им изчезване в СССР.
Открито възмущение от потулване на истината е имало в най-висшите кръгове на полската емиграция и особено всред командването на полския военен корпус, който се сражава на страната на Съюзниците в Африка и след това в Италия. Скоро след това се случва самолетен инцидент, в който загива генерал Сикорски, министър-председател на правителството в изгнание в Лондон и командващ полските въоръжени сили.
Комунистическата пропаганда поддържа легендата за случилото се в Катин дори и след забраната на болшевишката партия през 1991 г. Легендата продължава да е жива и сред многобройните форуми в интернет. През 2006 г. руският външен министър Сергей Лавров официално призна, че НКВД са убили 22 000 поляци в Катинската гора. В Русия са извършени прокурорски разследвания с противоречиви резултати.
Още през 1941 г. - главно във връзка с пристигането по въздуха и по море на въоръжени лица от СССР, повечето от тях български емигранти, но и съветски военни - българските власти засилват наблюденията си върху комунистическата съпротивителна мрежа в страната. Внедряват се агенти между нелегалните групи, цели се неутрализирането на опити за бъдещи акции. Разследванията на Държавна сигурност продължават повече от година и не след дълго почти цялата схема на съпротивата е разкрита.
През пролетта на 1942 г., след като наблюденията и следствието се сдобиват с неопровержими доказателства, се пристъпва към масови арести на видни комунистически функционери. Според спомените на Цола Драгойчева („Повеля на дълга“, с. 573-578), която е била член на Политбюро на БРП по онова време, благодарение главно на уменията на Никола Гешев, началника на отдел „А“ - политическата полиция, - Държавна сигурност е внедрила трима свои агенти в апарата на партията. Техните сведения довеждат до следенето и до ареста на Георги Минчев, член на ЦВК.
Георги Минчев е споменат като член на ЦВК от Орлин Василев в книгата му, цитирана по-горе. В по-късни партийни издания като Справочника, издаден от „Партиздат“ през 1985 г., името му като член на ЦВК не е посочено. Вероятната причина е, че - както твърди и Цола Драгойчева - при арестуването на Минчев и разпитите му в полицията той разкрива целия висш апарат на БРП с явки, тайници и връзки в провинцията.
На 4 март 1942 г. са арестувани 46 видни функционери на БРП и ЦВК. Цвятко Радойнов е заловен на 24 април, а Антон Иванов - на следващия ден. Според Петър Семерджиев двамата правят пълни признания, които няколко дни по-късно водят до ареста на Трайчо Костов. Провалът има страхотни размери, съобщава се за арестувани повече от 1100 членове на БРП и на РМС, голямата част от които - над 1000 - са изправени пред съдилищата в страната.
В София се гледат два важни съдебни процеса. Първият- дело № 503/1942, се открива на 9 юни 1942 г. при закрити врати от Софийския военнополеви съд и е срещу Т1 български комунисти политемигранти. На 26 юни съдът произнася 18 смъртни присъди. Те са на: полковник Цвятко Радойнов, Трифон Георгиев, Васил Цаков, Иван Изатовски, Андон Бекяров, Димитър Димитров, Васил Вълчанов, Стефан Маринов, Борис Томчев, Делчо Наплатанов, Август Попов, Георги Кратунчев, Иван Йорданов, Мирко Станков, Симеон Филипов Славов (Капитан Рак), Иван Щерев, Мильо Минчев и Димо Астаджов. Смъртната присъда на Лъчезар Аврамов, сина на Аврам Стоянов, поради непълнолетие е заменена с доживотен затвор. По-късно Аврамов е сред ръководителите на БКП и министър. Останалите подсъдими са осъдени на различни срокове затвор. Смъртните присъди са приведени в изпълнение още същата вечер. Всички са разстреляни в стрелбището на Школата за запасни офицери в София.
Вторият процес (дело № 585/1942) е срещу общо 60 членове и сътрудници на нелегалния Централен комитет на БРП. Те са арестувани през пролетта на 1942 г. вследствие на разкрития от внедрени полицейски агенти между висшия ешелон на БРП, както и благодарение на засиленото наблюдение и непрекъснато следене от страна на правоохранителните органи. Подсъдимите са обвинени по Закона за защита на държавата за участието им в дейността на бойните групи, както и за други деяния, водещи до насилствена промяна на установения държавен и обществен строй. Съдебният процес се води от Софийския военнополеви съд в сградата на Телеграфо- пощенското училище в София от 6 до 23 юли 1942 г.
Сред обвиняемите са членовете на Политбюро и на ЦК на БРП Антон Иванов, Трайчо Костов и Цола Драгойчева, организационните работници Никола Павлов, Георги Минчев и Петър Богданов, ръководителят на Централната военна комисия Цвятко Радойнов с неговите помощници Атанас Романов, Никола Вапцаров и Антон Попов, който е заместил Вапцаров след ареста му. Цвятко Радойнов е също подсъдим по Процеса на парашутистите и подводничарите, по който е осъден на смърт и разстрелян на 26 юни 1942 г.
На 23 юли 1942 г. съдът издава 12 смъртни присъди, от които 6 са задочни: Цола Драгойчева, Борис Копчев, Христо Михайлов, Антон Югов, Дико Диков и Аврам Стоянов са успели да се укрият. 6 от подсъдимите са осъдени на доживотен затвор, 17 души получават присъди от 10 до 20 години затвор, а 20 са оправдани. Същия ден вечерта смъртните присъди на Антон Иванов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов, Никола Вапцаров и Антон Попов са изпълнени. Те са разстреляни в стрелбището на Школата за запасни офицери. Признанията и разкритията, които са извършени от Георги Минчев, Антон Иванов и Цвятко Радойнов, не им помагат; и тримата са осъдени на смърт и екзекутирани.
При разследваните са намерени парични средства в големи размери - над 1 милион лева. Хванатите пари от полицията са 2500 долара, 148 000 драхми и 200 000 динара. През февруари 1942 г. официалният курс на БНБ на долара е 81,40 лв., но на черно и в бюрата доларът върви по 235-240 лв.,
динарите са 192 лв. за 100, а за драхмата има само курс „продава“: 74 лв. за 100 драхми. Една английска лира се котира за 238 лв. Съобразно тези разменни курсове общата сума възлиза на 1 081 020 лв.
Заплатите по това време са: тютюноработник получава 1300 лева, пълномощен министър или генерал - 10 000, заплатата на Никола Гешев, началник на отделение „А“, е 5360 лв.
1942 г. е една от най-неприятните години за БРП, но и годината, в която полицията на Царство България и Държавна сигурност постигат големи успехи. По някои сведения през тази година в системата на Българската работническа партия има 223 провала. Съобщава се за 4238 арестувани активисти, над 3000 от тях са осъдени и 96 са екзекутираните.
Според други сведения през 1942 г. полицията и Държавна сигурност са разбили 21 местни партийни организации и 46 младежки и студентски групи, арестувани са били 1771 души, от които 1086 са били предадени на съд след надлежно следствие. Останалите 27 нелегални групи с 381 участници е било всичко, което е било запазено от комунистическия апарат според българската полиция. Концентрационните лагери са били пълни със задържани комунисти, които по обясними причини не са бързали да избягат, понеже нелегалният живот извън затворите и лагерите е бил по-опасен за тях, откол- кото престоя им в лагерите.
Единствените участници в Политбюро все още на свобода са били Цола Драгойчева и Антон Югов. Нелегално издаваният орган на БРП - „Работническо дело“ - е бил спрян след избухването на германо-съветската война през юни 1941 г., но подновява публикация след 1 септември 1942 г. В няколко последователни броя двамата членове на Политбюро призовават към засилване на нелегалната и съпротивителната дейност и укоряват малодушните комунисти, които се прегъват пред трудностите и очакват да бъдат освободени от фашисткото иго в резултат на ново, по-благоприятно развитие на военните действия на Източния фронт.
След внушителните, бързи и мащабни успехи през първите шест месеца от началото на германо-съветската война през декември 1941 г. армиите на Германия са спрени край Москва. Дотогава немците са овладели Украйна заедно с Киев и Одеса, Беларус с Минск, Витебск и Смоленск, Ленинград е обсаден заедно с финландски части в началото на септември 1941 г.
През пролетта на 1942 г. немският натиск се съсредоточава на юг, къ- дето се предприемат настъпателни удари към петролните залежи край Каспийско море и към стратегически важния център Сталинград на река Волга. Направлението към Кавказ и евентуална загуба на Сталинград ще доведат до прекъсване на преките съобщения на Москва с Кавказ и ще прекъснат достъпа до каспийския нефт за съветските части. От началото на май до средата на ноември 1942 г. офанзивата върви добре. През пролетта и лятото на 1942 г. Вермахтът постига големи успехи срещу Червената армия (битката при Керч и при обсадата на Севастопол), съветските части са притиснати на левия бряг на Дон.
С върховни усилия и съсредоточавайки повечето налични сили на съветската армия, германците са отблъснати, след това спрени и въпреки че боевете се водят вече по улиците на Сталинград, немската армия, командвана от генерал (произведен фелдмаршал по време на блокадата) фон Паулус, е обградена и на 2 февруари 1943 г. капитулира. В ретроспекция - и въпреки следващи успехи на немските армии - поражението при Сталинград се оказва повратен момент в битките на Източния фронт. Загубите в човешка сила на двете воюващи страни са огромни: повече от 1 100 000 са съветските загуби и около 800 000 убити, ранени и пленени губят немците заедно със съюзническите части на Италия, Румъния и Унгария.
Съветските успехи продължават и след Сталинград. През пролетта илято- то на 1943 г. Червената армия отбива опитите за ново настъпление от страна на Вермахта и след кървавата и продължителна битка при Курск преминава в настъпление. Битката при Курск се води от 5 юли до 23 август 1943 г. в района на Курската дъга. Германските войски, включени в настъплението, наброяват 900 000 души, около 10 000 оръдия и минохвъргачки, около 2700 танка и щурмови оръдия и 2000 самолета. Към фланговете на ударните групировки действат 20 други дивизии. В началото на юли на Курската дъга съветската армия разполага с 1 273 000 души, около 20 000 оръдия и минохвъргачки, около 3600 танка и самоходни оръдия и над 2800 самолета. Поражението на немската армия е пълно; след превземането на Харков Червената армия си отваря пътя за Украйна. Съветската победа при Сталинград може би е надценена, въпреки че не може да се пренебрегне, понеже рекламното й значение е огромно. Победата при Курск обаче с право може да се смята за началото на края на немските успехи.
Общите загуби на германците са повече от 500 000 души. От тях убитите са около 70 000 души. Загубите в техника наброяват 2900 танка, 195 самоходни оръдия, 844 артилерийски оръдия и 1392 самолета. Червената армия губи 295 400 убити войници, а ранените са около 609 000. След Курск стратегическата инициатива окончателно преминава в ръцете на съветското командване.
По същото време Съюзниците спират немско-италианското настъпление в Северна Африка. След като в края на май 1942 г. контраофанзивата на генерал Ромел е спряна при Ел Аламейн в Египет, следват нови поражения на силите на Оста. През ноември англо-американски морски сили нападат френско Мароко и Алжир, превзети са Казабланка, Оран и град Алжир. На 24 януари 1943 г. британски войски окупират Триполи. Немско-италианските сили се оттеглят към Тунис. На 12 май англо-американските сили завземат град Тунис.
Немското и италианското поражение край Сталинград и в Северна Африка дава възможност на Съюзниците да открият нов театър на бойни действия на юг. През юли 1943 г. английски, канадски, американски части и полски корпус дебаркират в Сицилия. След вътрешен преврат в Рим Мусолини е отстранен от власт и задържан, новото правителство на маршал Бадолио започва преговори със Съюзниците и на 3 септември е подписано примирие, английски части напредват от Сицилия към вътрешността на страната. На 13 октомври 1943 г. Италия обявява война на Германия.
Пораженията на германци и италианци на Източния фронт, в Африка и в Италия изменят коренно не само военната обстановка. Новото развитие на бойните действия има политическо отражение и това се чувства особено силно сред сателитите на Германия, главно Румъния, Унгария, но и България.
Унинието и апатията, преобладаващи сред партийните членове на БРП, засиленото преследване и арести, както и двата големи процеса през 1942 г., плюс поредицата от провали в местните организации са намалили активните членове с повече от 2000 души. През юни 1941 г. партийните членове са 10 600, докато в началото на 1943 г. са 8500. Съобщава се за около 6700 партийци, интернирани и намиращи се в лагери.
По други сведения броят им е по-нисък. Цитирана е телеграма на Трайчо Костов до Изпълкома на Коминтерна в Москва от 19 януари 1941 г., с която отговаря на запитването колко са комунистите в България. По партийни окръзи те са: София - 2160, Пловдив - 1810, Пазарджик - 850, Варна - 540, Русе - 480, Сливен - 420, Стара Загора - 360, Ямбол - 340, Бургас - 330, Хасково - 310, Горна Джумая - 290, Плевен - 240, Шумен - 210, Габрово - 210, Видин - 860, Враца- 150, Добруджа- 120. Няма сведения за Горна Оряховица, Бяла Слатина и Лом.
Това прави 9680 души в цялата страна, от които 3970 са в София и Пловдив, или 41% от общия брой на комунистите в България. За сравнение по това време съставът на полицията, включително горските стражари и пъ- дарите в цялата страна е 6200 души.
Засилените мерки на органите на властта, главно Държавна сигурност и полицията, също допринасят за утихването на възнамеряваната или провежданата съпротивителна дейност. През 1941 г. полицията извършва 76 провала с 1041 арестувани комунисти, от които 589 са дадени на съд. Изпълнените смъртни присъди са 7. През следващата, 1942 г. провалите са три пъти повече - 223, арестуваните са 4238, изправените пред съд са 3298, а изпълнените смъртни присъди вече са 96. Провеждат се и масови блокади в някои големи градове (София, Пловдив, Сливен) и в други селища и райони.
Ръководството на партията и Военната комисия са зле ударени. От избраните членове на ЦК на VII пленум на БРП през февруари 1941 г. само неколцина са на свобода. Към Цола Драгойчева и Антон Югов се присъединява Димитър Ганев, който е работил основно в Добруджа с Румънската комунистическа партия. Той е бил в румънски затвори и е освободен през 1940 г. Другите две нови попълнения са Владо Тричков и Георги Чанков. Тричков, ветеран от Испанската гражданска война, е успял да избяга от концентрационния лагер в Еникьой, а Чанков, който е бил член на ЦК през 1936 г. и се намира в затвора от 1939 г., също успява да избяга и се включва в съпротивата.
Важно и ценно попълнение е Добри Терпешев. Той е стар и заслужил партиен деец. Арестуван след атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 г., той лежи в затвора до 1937 г. През 1938 г. става член на ЦК на БКП. Отново арестуван и съден през 1941 г., успява да избяга през 1943 г. Той играе важна роля в реорганизацията на съпротивителното движение и през 1943 г. става ръководител на главния щаб на НОВА - Народоосвободителна въстаничес- ка армия. Централната военна комисия, създадена през 1941 г., вече е наречена Главен щаб (ГЩ).
Първият ръководител на ЦВК - Христо Михайлов, е отстъпил мястото си на Цвятко Радойнов, изпратен в България от Москва през лятото на 1941 г. След арестуването и екзекутирането на Радойнов през юни 1942 г. ръководството на ЦВК е поверено на Антон Югов с членове Емил Марков, Спас Георгиев, Йосиф Йосифов, Петър Вранчев, Свилен Русев и Лев Главинчев. Повечето от тях отпадат много скоро: Спас Георгиев и Йосиф Йосифов са арестувани от полицията, други са интернирани или по лагери.
При реорганизирането на ръководството командващ Главния щаб отново е Христо Михайлов. Негов политкомисар е Емил Марков, а членовете на щаба са Антон Югов, Петър Вранчев, Лев Главинчев и Тодор Тошев. След гибелта на Емил Марков политкомисар става Добри Терпешев. Неизвестно защо, Христо Михайлов е сменен като командващ-щаба и на мястото му застава Добри Терпешев. Според Справочника: „... В престрелка е полицията загива командващият НОВА Христо Михайлов. Неговите функции поема политкомисарят на ГЩ Добри Терпешев.“ Но Христо Михайлов загива през февруари 1944 г., а Добри Терпешев заема мястото му още през септември 1943 г.? По същото време - септември 1943 г. - в ГЩ влизат Боян Българанов, Владо Тричков и Петър Илиев. Месец по-рано в ГЩ са включени отново Петър Вранчев и Тодор Тошев.
През март и април 1943 г. във връзка с реорганизацията на съпротивителното движение в страната, създаването на НОВА и на нейния Главен щаб ЦК на БРП решава да се създадат 12 въстанически оперативни зони (ВОЗ), които обхващат цялата страна. Те се изграждат постепенно, с разгръщането на силите на въоръжената съпротива, които по време на решенията на ЦК на БРП са минимални.
Въпреки че след Сталинград (пролетта на 1943 г.) броят на партизаните се увеличава - в сравнение с 1941 и 1942 г., - общият брой на участниците в съпротивата остава минимален. Както личи от показанията на подсъдими комунисти пред съдебните органи, ЦК на БРП, НОВА и Главният щаб чак до пролетта на 1943 г. не са били в състояние да формират в България що-годе отряд или дори партизанска чета.
Според официални комунистически източници първата ВОЗ е формирана през април 1943 г. с център София, а последната - Седма, ВОЗ с център Хасково - се образува чак след една година, през април 1944 г. Останалите ВОЗ по ред на образуването им са:
Втора въстаническа оперативна зона с център Пловдив - май 1943 г.
Шеста ВОЗ с център Ямбол (Ямболски, Сливенски и Бургаски партиен окръг) - май 1943 г.
Осма ВОЗ с център Горна Оряховица и Габрово (Горнооряховски и Габровски партиен окръг) - юли 1943 г.
Единадесета ВОЗ с център Плевен (Плевенски и Червенобрежки партиен окръг) - юли 1943 г.
Четвърта ВОЗ с център Горна Джумая (Благоевград) - лятото на 1943 г.
Десета ВОЗ с център Варна - лятото на 1943 г.
Девета ВОЗ с център Шумен - август 1943 г.
Трета ВОЗ с център Пазарджик - есента на 1943 г.
Дванадесета ВОЗ с център Враца и Фердинанд (Врачански и Видински партиен окръг) - февруари 1944 г.
Пета ВОЗ с център Стара Загора - март 1944 г.
Седма ВОЗ с център Хасково - април 1944 г.
Според разпоредбите на Г1Ц във всяка зона се създава местен щаб на НОВА, състоящ се от командир, политкомисар, началник-щаб и членове. Всяка отделна ВОЗ се разделя на няколко оперативни района, в които влизат партизанските бойни единици и бойните групи в населените места. В политическо отношение НОВА е под ръководството на ЦК и на окръжните комитети на БРП.
Вместо да се пристъпи незабавно към изпълнение на решенията на ЦК на БРП за формиране на въстанически зони и организиране на мощна, масова и организирана съпротива против властта, зимата и пролетта на 1943 г. се отличават с индивидуални случаи на политически убийства на видни и не толкова видни общественици и политически фигури, причините за които остават неизяснени.
Възможно е, че тези действия са били наредени - и изпълнени - за повдигане духа на партийните членове и за да ознаменуват началото на сериозни действия против властта. Може би са били заповядани от Задграничното бюро в изпълнение нарежданията на Коминтерна, възможно е да са били израз на безсилието на партията да проведе що-годе организирани действия. Със сигурност обаче тези убийства са били по нареждане на висшето ръководство на БРП и несъмнено със съгласието, ако не и по нареждането на Задграничното бюро в Москва.
В спомените си Цола Драгойчева обяснява, че през лятото на 1942 г., след разгрома на ЦК на БРП и ЦВК, комунистическото ръководство е реши- ло да отмъсти на властта с политически убийства. По предложение на ЦВК Политбюро съставя списък на бъдещи жертви, който включва генералите Христо Луков и Кочо Стоянов, професор Александър Цанков, главния редактор на вестник „Зора“ Данаил Крапчев, депутатите Сотир Янев и Запрян Клявков, полковник Атанас Пантев, полицаите Никола Гешев и Пане Бичев и други противници на комунистите, включително тайни полицейски агенти, свързани с разкриването на терористични конспирации и изменили на партията конспиратори.
В спомените си останалите живи терористи от пролетта на 1943 г. предлагат чудновати обяснения за включването на някои от предвидените жертви в списъците за ликвидиране. Така например Цола Драгойчева, член на Политбюро по време на терористичните акции, както и след 9 септември 1944 г., нарича генерал Луков
водач на Българските национални легиони - най-реакционната профашист- ка организация в страната. Горещ привърженик на хитлеристка Германия, пламенен агитатор на националсоциалистическите идеи и заклет враг на болшевишка Русия. Близък приятел на Херман Гъоринг - втория след Хитлер човек в Германия.
За Драгойчева полковник Пантев е
идейно убеден фашист и заклет привърженик на хитлеристка Германия. За верноподаническите му чувства към Райха и за „особени заслуги“ в борбата срещу българското революционно движение през декември 1941 г. Хитлер бе го наградил с високия германски орден „Германски орел“ със звезда.
Явно г-жа Драгойчева се е подразнила от връзките на Луков и Пантев с Германия, но не преди 22 юни 1941 г., когато „Болшевишка Русия“, БРП и лично г-жа Драгойчева не са имали нищо против Германия на Хитлер и Гъоринг, съюзници на СССР и Сталин.
Методи Шатаров дава друго обяснение:
Този мръсник [говори за генерал Луков] вероятно подготвя касапница за българския народ. Трябва да бъде ликвидиран, преди да е станал министър- председател.
И за полковник Пантев:
Освен това и бившият директор на полицията Пантев трябва да влезе в списъка ви. На този мръсник не му е била достатъчна народната кръв, ко- гато е заемал поста директор на полицията, та сега отново се готви да се намести някъде из министерствата.
„Мръсникът“ Атанас Пантев е бил директор на полицията от август 1939 г. до ноември 1940 г., по времето, когато отношенията между властта и българските комунисти са били поне толкова толерантни, колкото отношенията между Германия и СССР по същото време. Полицията на полковник Пантев се е въздържала от преследване на комунистите, понеже и те са били въздържани в действията си.
Митка Гръбчева е по-пространна в обясненията си, ако не и по-малко убедителна:
За да се хареса още повече на немците, Луков нашироко разпространяваше своята програма. Той публично предлагаше репресивни мерки, за да се уми- ротвори страната, и като начало искаше да бъдат избити като заложници при пръв удобен случай хиляди политзатворници и концлагеристи... Партията, като прецени, че Луков наистина може да бъде използван от немците като тяхно оръжие за натиск върху правителството или сам да състави нов кабинет, който щеше да докара нови злини на българския народ, реши кандидатът за „български фюрер“ да бъде премахнат.
Полковник Пантев е не по-малко мразен:
Дните стремително се нижат един след друг, а задачата за ликвидирането на моралния убиец на десетки и стотици борци, на председателя на съда, който подписа смъртните присъди на Цвятко Радойнов и неговите прекрасни другари, на генерал Заимов, Лнтон Иванов, Никола Вапцаров, Атанас Романов, на десетки още изпитани комунисти революционери, смъртната присъда над палача Пантев още не е изпълнена!... А само преди няколко дни той пак е бил при цар Борис и пак е искал като отмъщение за убийствата на генерал Луков и Сотир Янев да бъдат застреляни сто от най-видните комунисти, задържани в лагерите и затворите.
Полковник Атанас Пантев като съдия във Военнокасационният съд е участвал в произнасяне на присъдите по съдебното дело срещу Цвятко Радойнов и неговите съконспиратори-терористи, изпратени от СССР през 1941 г., но Народният съд от 1945 г. го е признал за невинен по повдигнатите срещу него обвинения (вж. по-долу).
Организаторът на бойните групи през зимата и пролетта на 1943 г. е Методи Шаторов („Стария българин“, „Шарло“ „Панайот“), колоритна и интересна фигура с богата биография. Той е член на ЦК на БКП през 19371939 г., а през 1940 г. става член и на Югославската комунистическа партия (ЮКП) заедно с Йосип Броз Тито и Милован Джилас. Изгонен от ЮКП по обвинение, че не провежда югославската политика спрямо Македония и защитава българската самоличност на македонците. В София е назначен за секретар на ОК на БРП. Командва партизанския отряд „Панайот Волов“ и Трета пазарджишка В 03 на НОВА. Води няколко сражения, ранен е няколко дни пред 9 септември 1944 г. и умира при неизяснени обстоятелства.
Именно Шаторов нарежда на Славчо Петров Бочев (Радомирски, Васо) да организира и подготви през зимата на 1942 г. терористични групи за екзекуции. Той вече има смъртна присъда по ЗЗД. Формира се група от двайсетина бойци, всички от тях млади, въоръжени с бомби и пистолети, които действат по двойки с охрана. Известни са имената на Виолета Якова, Иван Буруджиев (среща се също и като БурАджиев), Иван Тодоров, Митка Гръбчева, Никола Драганов (Гуджо), Кирил Хлебаров (Калмика), Станю Василев, Величко Николов (среща се и като Величко Станев), Леон Калаора, Мико Папо, Донка Ганчева, Здравка Кямилева, Йордан Петров, Съби Дичев, Методи Величков, Никола Ботушев, Христо Ников и Георги Григоров.
Първото убийство е извършено на 18 ноември 1942 г., когато е ликвидиран полицейски агент, набеден за залавянето на обвиняеми по процеса срещу ЦК на БРП предишното лято.
На 8 февруари 1943 г. дърводелецът Никола Христов Кутуза е застрелян в работилницата си от Станю Василев, на когото партнира Виолета Якова с охраняваща двойка Славчо Радомирски и Величко Станев (или Николов). Кутуза е сътрудник на ЦК на БКП, но се смята, че той е отговорен за провала на ЦВК през 1942 г.
На 13 февруари 1943 г. е убит пред дома му генерал Христо Луков, герой от Европейската война, бивш министър на войната и в момента на убийството му главен водач на СБНЛ. Виолета Якова и Иван Буруджиев следят генерала няколко дни и избират удобен момент за атака. Той е застрелян при влизане в дома си на ул. „Артилерийска“ № 1 (днес улица „Тракия“) към 20.30 ч. вечерта. Буруджиев го настига на входната врата на апартамента и стреля, но само го ранява в рамото. Якова притичва и с два изстрела в сърцето убива Христо Луков пред очите на дъщеря му.
Убийците избягват и не са заловени въпреки взетите крути мерки. Само няколко дни след това бойната група на Съби Дичев ликвидира полицейския агент Александър Златков - Домата и се пуска в обръщение версията, че той е убиецът на Луков и отстраняването му е за „почистване на терена“. Това действие предизвиква мълвата, че убийството на генерал Луков е заповядано от други места, а не от комунистите: двореца, полицията, Турция, Великобритания...
София е блокирана, а за залавянето на терористите е обявена награда от 300 000 лева. При следствието се установява, че убийствата на Кутуза и на генерал Луков са извършени с един и същ пистолет. Това дава възможност на полицията да разкрие конспирацията и да засили охраната на други възможни жертви, както и да влезе в дирята на терористите.
На 15 април адвокатът и депутат Сотир Янев, председател на парламентарната комисия по външната политика и бивш социалдемократ, е застрелян пред кантората му на ул. „Калоян“. Убиецът е Никола Драганов (Гуджо) с помощник Йордан Петров.
Следващата нарочена жертва е Данаил Крапчев, главният редактор на вестник „Зора“, известен писател и общественик, свързан с македонското движение и организации. На 23 март той е проследен от Иван Буруджиев и Здравка Кямилева, но те не успяват да действат, понеже са предизвикали подозрение в групата, с която се е движил Крапчев, и двамата са арестувани. Буруджиев е разпитан, води се следствие, прави се обиск в квартирата му, където полицаите намират огромна сума пари (споменават се 380 000 лева), но необяснимо за някои, той е въдворен в концлагер, откъдето е освободен след 6 месеца.
Повторният опит за ликвидиране на Данаил Крапчев е при излизането му от редакцията на ъгъла на улиците „11 август“ и „Стара планина“ в София. Датата е след убийството на Сотир Янев на 15 април. Нападателите, един от които се смята, че е Никола Драганов (Гуджо), са въоръжени с пистолети, но нападат Крапчев с ятагани. За щастие на помощ се притичват минувачи, между които и подофицерът Христо Иванов Калчев, стичат се и полицаи, нападателите са отблъснати и преследвани, обградени, при престрелката единият от тях е убит, а другият се самоубива.
Данаил Крапчев е убит на 10 септември 1944 г. в Горна Джумая (сега Благоевград) от комунисти партизани, а смъртта не подминава и подофицера-спасител Христо Калчев, който след преврата на 9 септември 1944г. заплаща с живота си за оказаната услуга на журналиста. След убийството му Крапчев е осъден от Народния съд през 1945 г. на смърт с пълна конфискация на имуществото му.
На 3 май 1943 г. Митка Гръбчева и Величко Николов (или Станев) застрелват полковник Атанас Пантев, бивш директор на полицията (август
1939 - ноември 1940 г.) и съдия във Военния касационен съд (декември
1940 г. до ноември 1942 г.), пред вратата на дома му на бул. „Адолф Хитлер“ (сега„Евлоги Георгиев“) №60 (или №52), близо до Орлов мост. Охраната им са Леон Калаора и Виолета Якова. След атентата София отново е блокирана, заловени са десетки търсени от полицията комунисти, от които 9 със задочни смъртни присъди, но убийците се изплъзват.
Съществуват сведения и документи, че през 1945 г. полковник Пантев е бил посмъртно съден от Народния съд, но е бил намерен за невинен и за
него съществува оправдателна присъда от 3 май 1945 г. Тя не е била известна навремето, не е била съобщена на близките му нито пък е споменавана в партийната литература преди ноември 1989 г. За първи път тези сведения се появяват през 2010 г.
Последната успешна акция на комунистическите терористи е убийството на Запрян Клявков, пловдивски народен представител, член на комисията за министерството на войната, който е убит на 30 май 1943 г.
Засилената дейност на полицията и специално уменията и способностите на Никола Гешев, ръководител на отделение „А“ в Държавна сигурност, довеждат много бързо до неутрализирането и след това ликвидирането на терористичните групи. Повече от половината им опити за убийства на обществени, военни и политически лица от прословутия списък на ЦК на БРП са били неуспешни. Провалите са много. Но идва и краят на терористичните групи, организирани от Шаторов и Радомирски.
Опитът за убийство на Николай Цонков, личен секретар на генерал Луков, е неуспешен, той е ранен, но се спасява само с раните си, получени при нападението. На два пъти се отървава и журналистът Данаил Крапчев. Нападението срещу радиоинженера Кулчо Янакиев, който работи в службата за заглушаване на чужди радиостанции, се оказва решаващо за съдбата на терористите. Рано сутринта на 10 май 1943 г. Донка Ганчева и Мико Папо нахлуват в дома на Янакиев. Мико Папо отправя два изстрела в Янакиев, но само го ранява във врата. Янакиев хлопва вратата, а хазайката му вдига тревога. Терористите са арестувани и изправени пред съд. Мико Папо е осъден на смърт и екзекутиран, а Донка Ганчева като непълнолетна получава доживотна присъда. След 9 септември 1944 г. тя излиза на свобода.
Въпреки успешното убийство на Запрян Клявков на 30 май 1943 г. партията решава да се прекратят по-нататъшни опити за убийство на видни общественици в София. Убийствата, извършени от комунистически терористи в провинцията, получават по-малка известност, макар че не са по-малко свирепи. Особеното отношение към инженер Янакиев и първоначалният неуспех превръщат партийното повеление в лично отмъщение и разплата.
Терористът Станю Василев нарежда да се извърши повторно покушение срещу инженер Янакиев на 29 май, отново в неговия дом. Полицията - вероятно предупредена или поставила сградата под постоянна охрана - изненадва вероятните убийци, огражда терена и ги преследва. В престрелката са убити терористите Йордан Петров, Кирил Хлебаров и Методи Величков. След неспираща гонитба и 36-часово преследване из подземната канализация на София е застрелян и убит Никола Драганов (Гуджо), убиецът на Сотир Янев.
Десет дни по-късно, на 8 юни 1943 г., Станю Василев е обграден от полицията, опитва се да се съпротивява и се самоубива. Терористичните акции приключват. Останалите живи членове на бойните групи се разпръскват из страната. Славчо Радомирски и Виолета Якова основават чета в Радомир. През юни 1944 г. Якова е заловена и убита. На името на Якова в София, кв-к „Люлин-2“ все още има кръстена улица.
Доживелите преврата на 9 септември 1944 г. са издигнати на високи постове. Митка Гръбчева продължава да убива и след преврата. На 13 септември 1944 г. тя застрелва и убива публично генерал Стефанов, командира на Плевенския военен окръг. Подвизите на терористите от пролетта на 1943 г. се превръщат в мит и в продължение на десетилетия българската младеж е възпитавана с примера на „Черните ангели“. За тях се създават филми, пишат се поеми и разкази и дори техният опит е използван от други световни терористи.
Освен обширните си спомени Митка Гръбчева издава брошурата „Бойните партизански петорки в града“. Има сведения, че терористът Али Агджа, който извършва покушението срещу папата през 1981 г., е заявил при разпитите му пред италианското следствие, че тази брошура, преведена на турски от „Сивите вълци“, организацията, към която се е числил в Турция, му е била дадена да се запознае с българския опит. Съобщава се също, че тя е била преведена на немски за нуждите на Rote Armee Fraktion (RAF) - фракция „Роте Арме“ на терористичната група на Баадер и Майнхоф, която върлуваше и убиваше в Германия през 70-те години.
Фактическото ликвидиране на бойните групи от полицията и Държавна сигурност е към края на май 1943 г. То довежда до постепенно изоставяне на линията на индивидуални убийства поне в столицата, макар че тактиката на атентати, убийства на политически опоненти и ликвидиране на местни функционери на властта, полицаи и офицери не престава да е в арсенала на въоръжената съпротива.
Партизани (шумкари) 1943-1944 г.
Антифашистката борба през 1943-1944 г. се развива под непосредственото благотворно въздействие и влияние на победите на съветската армия над хитлеристите... В новите условия и благодарение на засилената активност на БРП зачестяват настъпателните и нападателните акции срещу фашистката диктатура.
Причините за засилената активност на съпротивата против собственото си правителство, общество и народ и в услуга на чужда държава, която в края на краищата не е и в положение на война с България, са дадени кратко, ясно и точно в този цитат от Историческия справочник на БКП от 1985 г.
В началото на 1943 г. - по преценки на полицията - в цялата страна има 183 партизани, организирани в 25 групи. Три месеца по-късно те наброяват 372, а през юни 1943 г. са изчислени на 650. По-значителна сила е била съсредоточена в Родопите, където може да е имало около 100 партизани през май 1943 г. Според данни на българското разузнаване от лятото на 1943 г. броят на шумкарите (така са наричали комунистическите терористи преди 9 септември 1944, същите, които се наричат партизани в комунистическата историография) е между 745 и 855 души, разпръснати из цялата страна. Възможно е в това число да влизат известните нелегални членове на бойни групи и отделни малки формирования.
В Трънския регион оперира известна формация под командата на Славчо Стаменов Савов (Славчо Трънски). Започнал дейност по-скоро като селски бандит, Савов (Трънски) се присъединява към комунистите и след преврата от 9 септември 1944 г. прави кариера. Успехите му в съпротивителното движение са несъмнени и се дължат главно на помощта на югославските партизани на Тито, които са много дейни около границата с България.
Шумкарите на Славчо Трънски са получавали въоръжение и екипировка от Тито, за разлика от колегите им по другите краища на България, но освен това са имали достъп до завоювана територия от Тито. Там те са се оттегляли след схватки с полицията или армията и са могли да отпочинат и попълнят екипировката си.
С времето Славчо Трънски и отрядът му спечелват доверието не само на югославските си колеги, но и на англичаните, които ги снабдяват с екипировка и оръжие по въздуха. СССР и Задграничното бюро също обръщат внимание на появата на бойни единици около българо-югославската граница.
Връзките между българските комунистически партизани и отрядите на Тито - те също са комунистически, за разлика от движението на четниците под командата на генерал Дража Михайлович, които по това време са вече пренебрегнати от Западните съюзници в полза на Тито - дават възможност на Великобритания да се опита да влияе на събитията на Балканите дори независимо от Съветския съюз, който доминира движението на Тито по ко- минтерновска линия.
Английски разузнавачи и редови британски офицери отдавна имат връзки с Тито и техни представители са официално прикрепени към щабовете на Титовите отряди. Английски и американски самолети редовно спускат оръжие, екипировка и припаси през свободната зона, която Тито владее в Югославия. Те също участват в разработването на военни планове и решаване на тактически задачи.
Партизаните на Тито са формално признати от югославското кралско правителство в Лондон, Великобритания и САЩ като официално сражаващи се военни поделения на съюзническите войски. Великобритания се опитва да играе същата роля в българското съпротивително движение - в началото чрез отряда на Славчо Трънски, а по-късно и с Щаба на НОВА. В това отношение съперничеството между Великобритания и СССР за надмощие на Балканите продължава чак до есента и зимата на 1944, когато вече става ясно, че Балканският регион ще бъде съветска военна плячка.
През септември 1943 г. нови групи от български емигранти в СССР са изпратени на Балканите с цел да засилят размера и мащаба на българската въоръжена съпротива, да установят връзка с българските партизани и да повдигнат духа на все още колебаещите се и до известна степен недоверчиви партийни членове. Първата група, водена от Щерю Атанасов, е спусната с парашути в югославска територия, владяна от Титови отряди. През зимата и пролетта на 1943-1944 г. пристигат нови групи български емигранти. Те не са многобройни, но общата им численост не е установена. Целта им е да се създадат връзки с югославските партизани, за да се координират техните усилия с тези на българските партизани, а и за осигуряване на по-добро въоръжение и екипировка за бойните групи. Някои от тях остават в щаба на Тито, но повечето спуснати българи се присъединяват към отряда на Славчо Трънски, а оттам са разпръснати по различните партизански отряди в България.
През лятото на 1943 г. британското командване в театъра на Средиземно море забелязва българската съпротива и решава да установи пряка връзка с нейни части, за да може да получи представа на място за възможностите и желанието за съвместна работа. През август се формира малка група от военни лица, които след кратка подготовка са спуснати с парашути в Албания. Водачът на мисията е майор Мостън Дейвис и задачата е да се установи връзка с български партизани на север около българо-югославската граница. Явяват се пречки от различен характер и чак след два месеца - на 15 декември 1943 г. - мисията влиза във връзка със Славчо Трънски, а чрез него и с щаба на НОВА в София.
С пристигането на Владо Тричков, член на щаба на НОВА, се постига съгласие между него и майор Дейвис за снабдяване на българските партизани по въздуха с английско оръжие, екипировка и бойни припаси, както и за изпращането на нова група британски военни за участие в работата на НОВА по примера на сътрудничеството с Тито. Понеже българската страна не е била в състояние да посочи сигурен терен в България, където припаси и оръжие биха могли да бъдат доставени по въздуха, минимални доставки са били спуснати чак през март 1944 г., и то върху югославската свободна територия.
Дори тогава само три от обещаните 15 доставки са били изпълнени, което не се е харесало на българската страна, а и отношенията между Тричков
и Дейвис вече не са били особено приятелски. Втора военна мисия обаче е пристигнала още на 25 януари 1944 г., водена от капитан (по-късно майор) Франк Томпсън, придружен от радист и двама бри
