Четвърта глава

Безпътица: 1927-1940

Няма нищо по-изумително и по-зловещо от това да чуете от устата на комунист думата мир! Те поставят тази дума в устата на децата, майките и бащите, как- то поставят куршума в дулото на пистолета. При всяко произнасяне на тази дума виждам мъртви - всички човеци мъртви и цялото Слово повалено и оглозгано от вълча глутница. Не, те не лъжат, не хитруват, както правят човеците - те дояждат вселената, както ненаситният мрак поглъща видимостта.

Илия Бешков, „Черната тетрадка, Дневник 1950-1951“

ъбитията от 1923 до 1926 г. и понесените загуби от БКП са снижи-

V/ли възможностите на Партията да развива каквато и да е дейност. Многочислените арести, присъди и дадени жертви в метежа, както и извън- съдебните разправи на местно равнище, са довели до почти пълното ликвидиране на централното ръководство, както и повечето местни организации. Положението се усложнява допълнително с бягствата през граница - главно в Сърбия, но също и в Турция, Гърция и Румъния, - както и легалното емигриране на партийни дейци, опасяващи се от арест и репресии.

Вероятните жертви при септемврийските събития през 1923 г. са 757, а тези от 1924 г. са около 90. Емиграцията до средата на 1924 г. е възлизала - условно - може би на повече от 1500 души. Като се има предвид, че жертвите и емигриралите са между най-дейните членове и последователи на партията, става ясно, че загубата в кадрово отношение е била значителна. Дадената амнистия през пролетта на 1924 г. се отнася главно за участници в метежа, но не и ръководители или лица, пряко замесени в насилие и убийства. БКП потъва в нелегалност и ще се появи официално чак след 20 години.

Съществува възможност за преодоляване на създалите се трудности чрез регистриране на партии и организации под друго име, но и това отпада

с приемането и влизането в сила на Закона за защита на държавата в 1924 г. Легално регистрираната през януари 1924 г. Работническа партия, официално ръководена от Светослав Колев, Аврам Стоянов и Тодор Павлов, е забранена и обявена за незаконна от Касационния съд по силата на ЗЗД. За незаконни организации са обявени и контролираните от комунистите Общ работнически синдикален съюз и кооперативната федерация „Освобождение“, Партията на труда и Комунистическият младежки съюз.

БКП, разбира се, продължава да развива дейност през следващите години, но при много тежки условия. За това говори и фактът, че четвъртият конгрес на партията през 1922 г. е и последният й конгрес преди преврата на 9 септември 1944 г. Петият конгрес е свикан 26 години по-късно, чак в 1948 г. През нелегалния период на съществуването си БКП не е в състояние дори да проведе разширени партийни съвещания, конференции или пленуми в България, с няколко изключения. Съвещанията са главно в Москва или в Берлин.

Поетият курс на продължаване на въоръжените действия против властта веднага след потушаването на септемврийския метеж се изразява в поддържането на въоръжени чети, отделни акции на бойни групи, но набелязаната цел - избухване на революция в България - не е изоставена чак до 1926-1927 г., и то главно заради понесените нови и още по-големи щети след атентата в църквата „Св. Неделя“.

Създава се втора вълна от емигранти, която е по-значителна от тази след септември 1923 г. Още по-мъчително се понасят дадените жертви в този период. Те не са повече от тези през 1923 и 1924 г. - за 1925 г. жертвите са 672, а за 1926-а - 73, или общо 745, - но засягат главно ръководни кадри на партията, които са мъчно заменими.

Възможно е, че загубите за БКП от емигриране през периода 19231926 г. възлизат на повече от 5400 души, включително 2500 нови емигранти след 1925 г. Това са, разбира се, приблизителни изчисления, но достатъчно значителни за създаване на обща представа за положението, в което е поставена БКП след 1926 г. Тя е лишена от ръководство, тъй като голямото мнозинство от ръководителите на партията, отглеждани грижовно и внимателно в периода преди и след Европейската война, са прахосани. Тези, които не са загинали, са в затворите или в емиграция, съвсем малко са останали в страната и това създава вакуум, който съвсем не е лесен за преодоляване.

Към всички проблеми, с които БКП трябва да се справя след 1926 г., се прибавят и нови, този път вътрешнопартийни, които са продукт на пораженията, понесени само вътре в две години на неразумно избрана и прилагана тактика на въоръжено въстание, или революция. За която БКП не е била готова и която е била наложена на партията от външни фактори, с които партията е избрала да се съобразява. Ранното ипотекиране на партийните интереси, а и тези на България - в случай на успех в замислената революция, - водят след себе си последици, които явно не са били взети предвид с поемане на задълженията при присъединяването към Коминтерна през 1919 г.

Създаденото недоволство срещу водената линия на поведение, избраната стратегия и неуспехите в тактическо отношение, както и търсенето на отговорност за огромните понесени загуби в жива сила, организационна структура, логистика и осуетяване на нови възможности за дълги години напред, кулминира главно в две насоки. Появяват се атаки срещу ръководството на партията, което е виновно за понесените загуби и за погрешния курс, следван неотклонно и последователно през последните няколко години.

На 24 декември 1923 г. при дебатите в Народното събрание в отговор на тронното слово на Н.В. Борис III - традиция, спазвана до преврата на 9 септември 1944 г. - Никола Сакаров, председателят на 8-членната група от комунистически народни представители, избрани на изборите от ноември 1923 г., обявява несъгласието на групата комунисти със Септемврийското въстание, настоявайки, че то е било наложено на комунистическата партия въпреки решенията на ЦК, от Васил Коларов и Георги Димитров, които са действали по нареждане на Коминтерна. В същото време той депозира изложение до председателя на парламента, подписано от седем от депутатите (осмият, Христо Кабакчиев, е в затвора), декларирайки, че в бъдеще ще се занимават изключително с легални политически действия.

Два дни по-късно същите депутати обявяват, че са създали Независима работническа група, която няма нищо общо с Коминтерна и която ще води политическа борба в рамките на парламентарно-конституционните методи. На следващия ден видни дейци на БКП, между които са Сидер Тодоров, Иван Клинчаров и Стефан Манов, публикуват изложение, в което осъждат метежа като безотговорен акт.

Правителството се отнася с недоверие към случилото се, подозирайки, че това е уловка от страна на партията, която цели избягването на възмездие за несполучилата революция. Ръководството на БКП в емиграция е по- добре осведомено. Сакаров е изключен от партията, а с него и всеки, който е съгласен с действията му. Кризата в партията се задълбочава, понеже по- вечето комунистически депутати запазват декларираната си позиция. Само трима от тях: Харалампи Стоянов, Христо Кабакчиев (от затвора) и Тодор Страшимиров, се отричат от думите си, и то до лятото на следващата, 1924 г. Малко по-късно, през февруари и март 1925 г., Стоянов и Страшимиров падат убити.

По непотвърдени сведения Димитър Благоев, патриархът на българския комунизъм, е бил съгласен с позицията на дисидентите, която отразява и несъгласието му с обявяването на метежа през септември 1923 г. След няколко месеца Благоев умира - през май 1924 г., - а дотогава упоритият Сакаров е обявил присъединяването на групата му към Комунистическия работнически интернационал, основан през 1922 г., в опозиция на московския Комунистически интернационал.

Влиянието на Васил Коларов и Георги Димитров, макар намиращи се в изгнание във Виена, а по всяка вероятност и паричните фондове на Коминтерна са били достатъчни за отхвърлянето на позицията на Сакаров и неговите дисиденти. Това се случва през май 1924 г. на нелегално свиканата Витошка конференция на БКП, която преизбира Коларов и Димитров, отхвърля резервите относно правилността на действията от септември 1923 г., изказани от Тодор Луканов и Георги Попов, и утвърждава революционната линия на партията като пътеводител за нейното бъдеще. Коминтернът и главните му пропоненти - Коларов и Димитров - сравнително леко спечелват битката с инакомислещите в партията, които ще останат в историята й като „ликвидатори“. Постепенно Сакаров и последователите му се отделят от комунистическото движение и се превръщат в екзотика.

Много по-трудно ще бъде за Коларов и Димитров, както и за московския Коминтерн, да се справят с предизвикателството, което идва отляво. Ликвидаторите са проповядвали отказ от революционни действия (поне за момента) и призовават към легални действия. Новата заплаха към ортодоксалното ръководство предизвиква партията към засилени революционни действия и обвинява старото ръководство, още от периода на теснячеството преди Европейската война, в лековерие, недостатъчна решителност за въоръжени действия за овладяване на властта чрез насилие и отказ от класическите постулати на класова борба (война).

Атаките отляво се появяват след метежа от септември 1923 г. и се засилват значително след разгрома на партията през 1925 г. Повечето от недоволните от ръководството на БКП, което те държат виновно за неуспехите от 19231925 г., са млади хора, проявили се в редиците на Комсомола. Наченките на недоволството отляво могат да бъдат забелязани още от 1921 г. с излизащия в продължение на две години седмичник „Работническа искра“ във Варна.

Още преди метежа е съществувало недоволство в партията поради пасивното отношение на ръководството й към Войнишкото въстание от 1918 г., към Железничарската стачка от 1919 г. и към преврата от 9 юни 1923 г. Разгромът, който БКП претърпява след взрива в катедралата „Св. Неделя“ от 1925 г., засилва негативното отношение към старите водачи, сега вече представяни от Васил Коларов и Георги Димитров, които са обвинявани за неуспешния метеж от 1923 г. и за тежките загуби от 1925 г.

На Витошката конференция на БКП през май 1924 г. Петър Искров, един от главните водачи на лявото движение, което тепърва ще се оформя организационно, е избран за член на ЦК. Преутвърждава се курсът към засилени приготовления и подготовка на въоръжена революция. Съмишлениците на Искров: Илия Василев (Бойко), Иван Павлов (Енчо), Георги Ламбрев, Гаврил Карев, Иван Ганчев и Никола Кофарджиев, изглежда, са получили достатъчно поддръжка от редовите членове на БКП, намиращи се все още в България, за да са в състояние да овладеят местното ръководство и да диктуват до голяма степен действията на партията през годините от 1927 до 1935.

Те осъждат старите ръководители на партията за

престъплението на 9 юни, безсмисленото братоубийство на 23 септември и падението на 16 април.

Постепенно те овладяват ЦК, а Искров освен член на Задграничното бюро се издига до член на Изпълнителния комитет на Коминтерна в Москва. Той присъства на 13-ия пленум на ИККИ през декември 1933 г. и дори пише до ИК на Коминтерна, че ЦК на БКП настоява Георги Димитров да бъде свален от постовете, които заема.

На Втората партийна конференция в Берлин (декември 1927 - януари 1928 г.) левосектантите (в официалния жаргон на партийните историци) успяват да наложат отстраняването на Тодор Луканов и Георги Попов, дори Христо Кабакчиев е свален от поста си в ЦК. Те успяват, понеже позициите им в международното комунистическо движение съвпадат с поредната промяна в линията на Коминтерна. През 1927-1928 г. Коминтернът изоставя курса на единен фронт, за да го замени с по-традиционния лозунг на класова борба.

Петър Искров (Ради), който е бил наричан фанатичен марксист, е противоречива фигура в официалната история на БКП. Понеже той е известен не само с ненавистта и презрението си към Коларов и Димитров, но и към Сталин, името му е било свързано до неотдавна с такива традиционни врагове като Троцки, Каменев и Зиновиев. Антисталинист, негови са думите: „Под развалините на черквата ще погребем партията"."

Петър Искров заявява в брой 6 от 1932 г. на излизащото във Виена „Комунистическо знаме“:

Тази компартия не е дело на българския пролетариат, а на група школници, научили азбуката на комунизма от учебници за неграмотници.

В „Освобождение“ бр. 10 от 1932 г., Илия Василев ще обобщи:

Септемврийското въстание и атентатът в „Света Неделя“ са авантюра на Сталино-Димитровско-Коларовската фракция, която принесе в жертва хиляди борци, с чиято памет кощунства сега.

Няколко броя по-късно Василев не пропуска да изясни и че

Теорията на провокацията, доведена до практика от Димитров и Коларов, беше основната причина за въстанието.

Длъжността секретар на вече нелегалната БКП в България се заема последователно от Петър Искров - Ради и Илия Василев - Бойко. Критиката и нападките против старото, „тесняшко“ мислене се отнася и към Георги Димитров заедно с Васил Коларов и Станке Димитров - Марек. Стига се до заклеймяването им, придружено с изхвърляне от ЦК.

Чак през 1933 г., когато с ореола на световен герой от Лайпцигския процес Димитров пристига триумфално в Москва - „столицата на победилата пролетарска революция“, той се превръща в първия официален лидер на българските комунисти. Бойко е привикан в СССР и през 1937 г. следите му се губят в лагерите на Сталин. Димитров е подстрекавал задържането и убийството на Искров в Москва.

През януари 1926 г. Андрей Ляпчев прави ново правителство на Демократичния сговор. На 24 февруари с негово разрешение се регистрира Работническата партия с лидер Йордан Милев, параван на нелегалната БКП. На 5 март 1927 г. започва да излиза в-к „Работническо дело“, също „Новини“ и „Единство“, орган на независимия работнически синдикат, контролиран от комунистите. Очакванията са, че предстоящите избори ще дадат възможност на комунистите да разгърнат дейност и да вкарат депутати в новото Народно събрание. Те предлагат предизборна коалиция със Социалдемократическата, Земеделската и Занаятчийската партия, но не могат да постигнат съгласие. Другите три партии формират т.нар. Железен блок без участието на Работническата партия.

През пролетта на 1927 г. предизборната кампания на Железния блок е съсредоточена върху искания за възстановяване на политическите свободи, амнистия за политическите затворници, забрана на паравоенните образувания (ВМРО), намаление на данъците и засилване на социалното законодателство.

В парламентарните избори на 29 май 1927 г. Демократичният сговор получава 504 703 гласа и взима 167 от общо 273 депутатски места. Железният блок получава 285 758 гласа и 56 места, Работническата партия събира 29 210 гласа с 4 депутати, двама избрани директно и още двама с листите на земеделците.

Новообразуваната Работническа партия добива популярност и се разраства. По това време по сведения от страната БКП има само около 1000 членове през 1929 г. и 3732 четири години по-късно. В това число не са включени емигрантите в СССР. Членовете на Работническата партия се увеличават от 6000 в края на 1930 г. на 12 000 през юли 1931 г. и 25 000 в края на същата година. През юни 1932 г. те са вече 30 000, обединени в 1602 местни организации и групи, и достигат 35 000 до преврата през 1934 г. По други сведения в края на 1939 г. комунистическата партия наброява 4000 членове, почти колкото и легалната Работническа партия.

През 1926 г. нелегалният Комсомол създава легален Работнически младежки съюз (РМС). Оригиналният РМС от 500 членове в 1928 г. нараства на 2254 в края на 1932-ра, докато легалният РМС от 1100 членове в края на 1930-а достига 20 000 след две години.

Новите парламентарни избори на 21 юни 1931 г. се провеждат по нови избирателни правила, мажоритарната система е заменена с пропорционална. Демократичният сговор получава 417 000 гласа и 78 депутати. Новосформирания Народен блок: демократите на Малинов, БЗНС, воден от Д. Гичев, либералите на Кьорчев и радикалите на Костурков, получава 590 000 гласа и 152 мандата. Левият блок: земеделци на Драгиев, Занаятчийската партия и някои радикали, взима 18 000 гласа без депутатско място. Социалистите имат 26 000 гласа с 5 депутати. 11 депутати от Петрич са посочени от ВМРО, Работническата партия под името на Трудов блок получава 166 000 гласа и има 31 депутати.

В местните селски избори гласовете за Работническата партия от 2282 в 1928 г. се увеличават на 10 912 в 1930-а и 122 113 в 1932-ра. В местните избори от 25 септември 1932 г. в София Народният блок получава 10 738 гласа, а Работническата партия - 16 104. В общинския съвет мнозинство имат съветниците от Работническата партия: 19 от 35 места с 12 за Народния блок и 4 за Демократичния сговор. Софийският областен съд касира 15 от съветниците на Работническата партия, тъй като решава, че тя е параван на нелегалната комунистическа партия. Скоро след това, през април 1933 г., 29 от нейните депутати са изгонени от Народното събрание по същите причини, останалите двама депутати подписват декларация, че не принадлежат към комунистическата партия.

Гоненията на комунисти, ремсисти и членове на нелегални структури, контролирани от комунисти, не са преставали по време на управлението на Демократичния сговор, но са били насочени единствено срещу отявле- ни нарушители на реда и доказани конспиратори. В сравнение с годините 1923-1925 наблюдателите на политическата обстановка в България отбелязват настъпило затишие и омиротворяване. Спокойствието се засилва след смяната на Александър Цанков с Андрей Ляпчев като министър-председател след януари 1926 г.

Това относително спокойствие се нарушава, след като в ръководството на нелегалната БКП нахлуват младите кадри, които налагат нова линия на поведение. Въпреки доказания успех на образуваната през 1927 г. Работническа партия като легален представител на българските комунисти и засилването на популярността й в цялата страна новите ръководители на БКП в България налагат поведение на провокации, опитват се да превърнат легално обявени работнически стачки в конфронтации с властта, възстановяват системата на бойни групи от миналите години, призовават открито към междукласова война, издигат лозунги за „завземане на улиците“ и „съветска власт“ и изострят обстановката в България.

Разбойническо-комунистическите чети, върлували из страната главно през периода между 1923 и 1926 г., не са изчезнали напълно, но дейността им оредява в резултат на успешни контрадействия от страна на полицията. Останалите чети, като тази на Дочо Узунов например, са много активни. Те грабят, нападат и убиват чак до 1929 г.

Самият Дочо Узунов е легендарна фигура. Той стажува при Тинко Симов, Васил Попов - Героя, участвал е и в други чети. След 1926 г. шета главно в Ловешко и Троянско. Общината в село Слатина е обрана, има и жертви, задигнати са 230 000 лв.

Устроена е засада на пътници по шосето Червен бряг - Луковит и са събрани 145 000 лева от заловените. Отвлечен е синът на богаташа Гочо Ценов и е поискан откуп от 100 000 лева. Изходът от отвличането е неизвестен. Минават се няколко дни, разбойниците са се прехвърлили в Тетевенско; там те нападат пощенски автомобил, а няколко дни по-късно същата банда достига кулминацията на дейността си.

На 23 октомври 1929 г. бандата прави засада по пътя, където ще мине автомобил с пътуващи в него съдии от Севлиево. Целта не е грабеж, а показно убийство. Акцията е успешна: севлиевският областен съд е ликвидиран: трима от четиримата съдии са убити на място, четвъртият се спасява. Това дръзко нападение изправя на крака не само местните власти. В Народното събрание: III редовна сесия от 28.10.1929 г., има интерпелация от народния представител Иван Петров, който изразява възмущението на парламента от толерантността на властта, която в продължение на седем години не успява да се справи с постоянните кървави набези на бандите:

Как е възможно тази банда да просъществува седем години в Плевенския окръг и да извърши десетки грабежи и убийства, венецът на които бе севлиевската касапница: атентатът срещу Севлиевския областен съд, който бе изцяло избит?

Полиция и жандармерия са вдигнати на крак, но явно не могат да се справят със заплахите на четата. След по-малко от две седмици, на 10 ноември, четата устройва нова засада, този път на пътническия влак от Бойчиновци до Берковица през Фердинанд. Влакът е нападнат на спирка Бокиловци, пощата е обрана, всички пътници са принудени да опразнят джобовете и чантите си. Четата се измъква необезпокоявана, но този път бяга към границата със Сърбия. Полицията ги преследва и извън страната, понеже има сведения, че се готви атентат срещу цар Борис и царица Йоанна в Цариград.

Опитният детектив Никола Ненов е по следите на четниците през цяла Европа и накрая през юни 1930 г. Дочо Узунов е заловен от френската полиция, която след няколко месеца го пуска на свобода въпреки постъпките на българското правителство. С помощта на опитни френски адвокати съдът приема становището на обвиняемия, че той е извършвал престъпленията си по политически причини. След това следите на Дочо Узунов се губят, мълвата е, че той е загинал в Испанската гражданска война.

Тинко Симов и неговите четници продължават набезите си чак до 1931 г., когато повечето от тях се прехвърлят в Югославия. През 1934 г. Симов се завръща в България, свързва се с миналите в нелегалност Минко Карата и Георги Керемедчиев и провеждат няколко акции. Скоро обаче полицията ги разкрива и Карата е убит, а Керемедчиев - заловен.

Тинко Симов остава почти сам. През 1935 г. той заедно с Рада Дуковска^А се укриват известно време в къщата на Кънчо Босолов в с. Ломец. На 19 ноември 1935 г. полицията обгражда къщата. Ятакът Босолов е убит, а Дуковска - заловена. Тинко Симов, макар и тежко ранен при завързалата се престрелка, успява да избяга. Добира се до родното си село, където се укрива в плевнята на свой роднина. Поради предателство полицията го разкрива. След престрелка, за да не попадне жив в ръцете на полицията, Тинко Симов се самоубива.

В края на 1934 г. бойните групи замислят нов опит за атентат срещу царя. Планът е да се взриви тържествената зала на Военния клуб при посрещането на Новата 1935 година. Той е осуетен от верни на царя офицери. През 1935 г. се явява втора възможност за посегателство върху монарха, този път при кончината на д-р Марин Русев, личен лекар на царя. Планът, изглежда, е разкрит, понеже царят е предупреден да не присъства на погребалната църковна служба и на погребението.

На 30 октомври 1931 г. Никола Кофарджиев (Сашо) е застрелян в София след тайното си завръщане от Москва. Следващия месец двама членове на комунистическата партия се самоубиват в полицията, където са арестувани. През октомври и ноември 1931 г. полицията разкрива нова комунистическа конспирация, арестувани са 10 души, на процеса им през юни 1932 г. са осъдени на тежки присъди затвор. През декември 1932 г. полицията арестува дейци на работническата партия с обвинения, че членуват в нелегалната комунистическа партия.

На 24 януари 1933 г. Христо Трайков, депутат от Работническата партия, е убит от хора на ВМРО. На 26 юни 1933 г. пада убит от полицията

^А Братът на Рада - Иван В. Дуковски - е убит, набеден като предател, през август 1925 г. от четниците на Троянската чета на Георги Попов, наричаща се Първа старопланинска народновъстаническа чета. 50 години по-късно един от участниците в убийството: „Осъдихме го на смърт като агент-провокатор и го убихме. Двадесет души мушнахме ножовете си в него.“

Асен Бояджиев, друг депутат от Работническата партия. Няколко дни преди смъртта му той е бил изключен от комунистическата партия заради съпротивата си против линията, прокарвана от новото ръководство. Няколко дни преди него е убит Петко Напетов, секретар на Работническата партия.

Изглежда, че правителството на Народния блок - на власт от 1931 г. - не е било толкова стреснато от електоралните успехи на Работническата партия, колкото от засилената пропагандна и организационна работа на комунистите сред армията. През 1932 г. седем войници са заловени за участие в конспирация, осъдени са на смърт в гарнизона в Казанлък и са екзекутирани през 1934 г. През август 1933 г. други войници - „революционери“, са осъдени на смърт и обесени през декември 1934 г.

През септември 1933 г. 16 войници от Шуменския гарнизон са осъдени на смърт за комунистическа дейност и два месеца по-късно през същата година други 7 войници получават смъртни присъди от същия гарнизон поради същите причини. През пролетта на 1934 г. 2-ма морски офицери и 10 моряци са осъдени на смърт за организиране на бунт във Варна. Други 15 моряци по същия процес получават затворнически присъди.

През лятото на 1934 г. (при правителството на Кимон Георгиев, дошло на власт с преврата от 19 май 1934 г.) е разкрита комунистическа конспирация в пловдивския гарнизон. Подсъдими са 122 обвиняеми, от които 9 получават смъртни присъди, 71 са осъдени на тежък труд от 3 до 5 години и 42-ма са оправдани. През юни 1935 г. Александър Войков, член на РМС, е осъден и екзекутиран за революционна пропаганда сред войниците си. Зачестилите случаи на конспириране и бунтове в армията през 1932-1934 г. може би са повлияли на решението на Военния съюз да извърши самия преврат на 19 май 1934 г.

На Втората партийна конференция, която се състои през декември 1927- януари 1928 г. в Берлин, Георги Ламбрев (Росен), Илия Василев (Бойко) и Петър Искров (Ради) атакуват старото ръководство и налагат изваждането на Тодор Луканов и Георги Попов от ЦК. Васил Коларов се опитва да отбие атаките и ги обвинява, че искат да узурпират ръководството на партията.

Шестият конгрес на Коминтерна в Москва през лятото на 1928 г. подкрепя линията на младите членове в българското ръководство на БКП. Петър Искров е избран за член на международната контролна комисия в ръководството на Коминтерна.

На Втория пленум на ЦК на БКП в Берлин през май 1929 г. левосектан- тите овладяват ръководството. През следващата година Илия Василев става ръководител на нелегалния апарат в България с помощта на Иван Павлов (Енчо), който участва на пленума в 1929 г. като председател на РМС и два месеца след завръщането си в България е кооптиран за член на ЦК. През декември 1930 г. новото ръководство консолидира успеха си на състоял се нелегален пленум на ЦК в България. Там Никола Кофарджиев (Сашо) се изявява като противник на Коларов и Димитров. Възражението на Васил Коларов е, че този пленум е бил свикан без знанието на членската маса.

Коминтернът е известен за тези борби в ръководството на БКП и за известно време взема страната на младите против Георги Димитров и Васил Коларов. Но последните двама не са забравени, нито низвергнати, тяхната вярност и лоялност към Коминтерна са проверени и доказани. Изтласкани от ръководството на българската партия, те получават позиции и работа в органите на Интернационала. Коларов е назначен за директор на Съветския земеделски институт, Христо Кабакчиев става член на ВКП(б) и публикува статии в списанието „Историк марксист“, Гаврил Генов, също станал член на ВКП(б), получава назначение в Международния селски съюз.

На XIII пленум на ИККИ в Москва през декември 1933 г. Дубов- Планински и Искров представляват БКП, докато Коларов участва по право като функционер на ИККИ: той е пълен член на Изпълнителното бюро, докато Георги Димитров е кандидат-член на ИККИ. Те са държани в резерва: без участие в ръководството на БКП, но с престижни позиции в Коминтерна.

В България новото ръководство на БКП следва полуреволюционна линия, апелира се към комунистите и последователите им да окупират улиците, а селяните да завземат земята с лозунги за пролетарска диктатура и съветска власт. ЦК на БКП е против легалната борба и единните фронтове с други организации и партии, дори Работническата партия е презирана и й се отказва сътрудничество въпреки безспорните й успехи в легалната дейност. Отричат се опитите за създаване на единен фронт със земеделци и социалисти, земеделците са „аграрфашисти“, а широките социалисти - „социалфашисти“.

Според новото ръководство българският комунизъм има нужда не от единен фронт с други съюзници, но от стройно изградено и предано ядро от верни и изпитани комунистически бойци на революцията. Новата тактика на стачни обструкции, улични демонстрации, пропаганда и военни конспирации сред армията среща естествен отпор от страна на правителството. Отговорът му са преследвания, арести и терор.

Бойко (Илия Василев) казва, че е по-лесно камила да мине през иглени уши, отколкото за тесняк да стане истински болшевик. Ако тесняшка- та партия се беше освободила от старото ръководство през 1919 г., казва той, България би станала съветска държава до 30-те години. В нелегалния „Работнически вестник“, бр. 4 от 1933 г., Васил Коларов, Георги Димитров, Гаврил Генов и Христо Кабакчиев са обвинени в опортюнизъм заедно с другите ръководители, които са критикували решенията от септември 1923 г. Една от причините е предполагаем единен фронт и съюз с аграрфашисти- те земеделци и социалфашистите социалисти. Тези нападки са отправяни по същото време - септември 1933, - когато Георги Димитров възхвалява Септемврийското въстание на процеса си в Лайпциг.

През 1933 г. левосектантите, недоволни, че Димитров и Коларов, макар и загубили контрол върху партията, все още се ползват с доверието на Коминтерна, отправят искане за премахването на Задграничното бюро, където в момента са Коларов, Димитров и Искров, и настояват за връщането на техния приятел Искров в България. Предлага се махането на Коларов и от ИККИ и заместването му с друг делегат, посочен от България. Ръководството на БКП настоява за провеждането на партиен конгрес в България, което би направило невъзможно присъствието на Георги Димитров и Васил Коларов, понеже те имат смъртни присъди. В същото време се разгаря кампания между нелегалните дейци и функционери в България срещу лидери, които стоят между ЦК и Коминтерна.

След приключването на процеса срещу Георги Димитров в Германия и завръщането му в СССР нещата започват да се променят в полза на старото лидерство. Не минава много време, след няколко месеца, през 1934 г. чрез ИККИ се налагат промени в партийното ръководство на БКП. След като са възстановени в ръководството на БКП от ИККИ на Коминтерна през май 1934 г. и при парализирането на дейността на левосектантите в България, настъпило като резултат от преврата от 19 май 1934 г., Димитров и Коларов пристъпват към пълно и безкомпромисно възстановяване на контрола си върху всички партийни органи.

Започва се с емиграцията. През януари 1935 г. се състои Петият разширен пленум на ЦК на БКП в Москва. Действащото в момента ръководство е обвинено в допускане на непростими политически и тактически грешки, извършени преди и след 1933 г. Изисква се безжалостна лична болшевишка самокритика от обвиняемите и се кооптират нови членове на ЦК.

На общо събрание на емигрантите в Москва от 28 март до 3 април 1935 г. след дълги прения и дискусии, обвинения и самообвинения Росен и Омиров- Братански са извадени от ръководството. На Петър Искров му се позволява все още да се яви на Седмия конгрес на Коминтерна през лятото на 1935 г. Той е свален от длъжност на Шестия пленум на ЦК на БКП, проведен през февруари-март 1936 г. в Москва. Бойко, който през 1933 г. се е завърнал в СССР, по-рано претърпява същата съдба.

Идва ред на кадрите в България. Започва надпревара за прошки, самокритики и ентусиазиран прием на новото-старо ръководство. Енчо Павлов, който е заместил Бойко като лидер на ръководството в България, приема критиката, отправена срещу него за допуснати грешки и погрешна тактика конкретно след преврата от 19 май 1934 г. с надежди да оживее след чистката, но напразно. ЦК на БКП в Москва изпраща през октомври 1935 г. отворено писмо до всички комунистически ядра в България, в което настоява за пълна чистка на старото левосектантско ръководство и назначенията му по места.

След Шестия пленум на ЦК в Москва през 1936 г. в България е изпратена наказателна комисия от трима пратеници на ЦК в състав: Трайчо Костов като председател с помощници Станке Димитров - Марек и Георги Дамянов. Те са оторизирани да прочистят нелегалните кадри в България - задача, с която се справят със завидна бързина и цялост.

След спечелване на битката с левосектантите Васил Коларов и Георги Димитров започват да пишат наново историята на партията. Както през Средновековието, така и в XX век сведенията за съществуващи и преследвани ереси обикновено се получават от противниците им, които са се справили малко или повече успешно с провокацията - или заплахата. И при уреждането на сметките с ереста на лявосектантството трябва да се намери обяснение как е било възможно за банда троцкистки хиени да добият контрол върху цялата комунистическа партия, да получат подкрепата на членовете й и съгласието на Коминтерна за цели седем години.

Историческото заключение е, че тези долни същества са лъгали и мамили партията си, но - главно и непростимо - са дръзнали да сторят същото и да посегнат на Коминтерна. Петър Искров (Ради), Илия Василев (Бойко), Георги Ламбрев (Росен), Иван Павлов (Енчо) и другите им съмишленици стават жертва на рисковете на професията. Политическата ликвидация на поредната ерес в БКП приключва с успех. За жалост на засегнатите от нея, в Москва подобни деяния неизбежно завършват с физическа саморазправа. Това се отнася не само до гражданите на СССР и членовете на ВКП (б), но и до всеки чужденец, който по някакъв начин е свързан с партийни или държавни органи в Русия.

Чистките в СССР и репресиите
върху българските комунисти

Разгромът на т.нар. лявосектантска опозиция в БКП - за жалост на ръководителите им - съвпада с началото на „Големият терор“ - чистките в СССР, стигащи и до българските емигранти, живеещи в родината на комунизма. След убийството на видния болшевик и съратник на Сталин Сергей Киров на 1 декември 1934 г. започва серия от нагласени политически процеси в СССР, които ще отнемат живота на много хора, предимно членове на ВКП (б), и ще утвърдят безусловно господството на Йосиф Висарионович Сталин върху Русия и всички територии и граждани, които попадат под нейната власт и влияние.

Между средата на 1935 и края на 1938 г. са малтретирани над 8 милиона съветски граждани, като от тях над 1 милион са убити в подготвени за целта затвори и лагери. По официалното лично признание на Никита Хрушчов през 1956 г. има данни за 700 000 души, намерили смъртта си в ГУЛаг чрез наказателен труд. От останалите 6 милиона над 500 000 затворници са върнати с укази по домовете си, за да умрат от последиците на принудителната работа в родното място. „Големият терор“ взима 3 милиона директни жертви чрез т.нар. „бързо унищожение на заподозрени“ а в ГУЛаг загиват още 7,5 милиона души, което днес е исторически признато за най-големия полити- цид за единица време в човешката история.

Ако се прибавят и трите години до нападението на Германия срещу СССР, жертвите са много повече. Олга Шатуновская, която работи през 60- те години при Хрушчов като председателка на съветската комисия за реабилитация на жертвите на сталинизма, посочва, че само за 6 години и половина, „от 1 януари 1935 до 22 юни 1941, са арестувани 19 840 000 народни врагове, като 7 милиона са разстреляни в затворите или при залавянето им, а останалото мнозинство загива в ГУЛаг“.

Първият показен процес срещу политическите противници на Сталин се състои през юли 1936 г. Под названието „Процес срещу Троцкистко- зиновиевския терористичен център“, известен още като „Процесът на Шестнадесетте“, или „Делото Зиновиев-Каменев“ са обвинени 16 видни функционери на ВКП (б), между които Григори Зиновиев, председател на Коминтерна, и Лев Каменев, член на Политбюро, колега на Ленин и съветски комисар.

Следващият процес- „Делото срещу антисъветския троцкистки център“, по който са подведени 17 висши дейци на ВКП (б), е проведен в Москва през януари 1937 г. Издадени са 13 смъртни присъди, между които на Юри (Георги) Пятаков и Григори Соколников. Карл Радек, секретарят на Коминтерна, получава 10-годишна присъда, понеже той свидетелства срещу обвиняеми по следващ процес. Изпратен на лагер, там е убит през 1939 г.

Третият важен процес - „Делото срещу троцкистката антисъветска военна организация“, е срещу група видни маршали и генерали от съветската армия. Той се води през юни 1937 г. срещу маршалите Тухачевски, Якир и още 7 други маршали и генерали и завършва със смъртни присъди за всички обвиняеми.

Последният голям процес - „Процесът срещу антисъветския блок на десни и троцкисти“ „Процесът срещу Бухарин и Риков“, или „Процесът на двадесет и единия“, е през март 1938 г. в Москва. Обвиняеми са Николай Бухарин, бивш председател на Коминтерна, член на Политбюро и главен редактор на партийния орган „Правда“, Алексей Риков, Председател на СССР и член на Политбюро, Христиан Раковски, бивш председател на Съвета на народните комисари на Съветска Украйна, посланик във Франция и Великобритания, Николай Крестински, член на Политбюро и посланик в Германия, Хенрих Ягода, бивш началник на НКВД, още четирима комисари (министри) и 12 други висши партийни дейци.

Голямото мнозинство от осъдените и разстреляните - но не всички - са реабилитирани чак в 1988 г., три години преди рухването на СССР.

Генералната и невиждана дотогава чистка в Съветския съюз засяга главно, но не непременно и единствено, членове на БКП (б), от които Сталин по една или друга причина желае да се отърве. Но операцията, започната сериозно през 1936 г., не приключва дори след избухването на войната между Германия и СССР, започнала на 22 юни 1941 г. Чистката, или по-скоро периодичните чистки се превръщат в процес, който се уталожва чак след смъртта на вожда през 1953 г. Тези чистки са постоянна и неизменна част от живота на съветската държава, а след края на войната стават и основен признак в партийния и държавен живот на страните, попаднали под съветска окупация, в това число и България.

Чистките в СССР през 30-те години засягат не само местните жители, а и всички емигранти, които са на издръжка в съветската страна. Особена жестокост, изглежда, се проявява по отношение на работещите в Коминтерна и многобройните му поделения, учреждения, университети, военни академии и различни администрации. Те за дълго време са били под управлението на Зиновиев, Бухарин, Радек, Пятницки и други врагове на Сталин, включително лидери и функционери на европейски и други комунистически партии. За тях се смята - може би не без причина, - че са били толкова дълго време под влиянието и ръководството на Троцки, Зиновиев и Бухарин, че за тези хора е невъзможно да не се окажат в противниковия (на Сталин) лагер, когато вдъхновителите им изпадат в немилост пред всемогъщия Господар.

Изразявайки недоволството си от проекта за решение на Изпълкома на Коминтерна за антитроцкистката кампания, Сталин хвърля тежки обвинения: „Всички вие в Коминтерна работите в услуга на противника." Н. И. Ежов, още по-безцеремонен, нахвърляйки се срещу Георги Димитров, му заявява: „В Коминтерна работят най-големите шпиони."

Дори най-висшите ръководители на Коминтерна не са застраховани от Сталиновите репресии. Има данни, които свидетелстват за подготовката на „дела“ срещу Георги Димитров, Вилхелм Пик, В. Флоров, Хари Полит, Ото Куусинен и други. Това убива международния авторитет на Коминтерна и дава тласък за основаването през 1938 г. на Четвъртия интернационал (наричан Троцкистки) от компартии, недоволни от политиката на Сталин.

В един момент Сталин вика Димитров в Кремъл и му казва:

Георгий Михайлович, всички си мислят, че строгите мерки спрямо тях са заради кавгите между мен и Троцки, заради лошия характер на Сталин. Не, не, те просто са си виновни, но не го признават.

Сталин обяснил на Димитров, че всъщност Троцки и последователите му са срещу Ленин. През ноември 1937 г. Сталин заявява на Димитров:

Троцкистите, с каквито е пълен Коминтернът, трябва да се преследват, разстрелват и унищожават. Това са всемирни провокатори, злобни агенти на фашизма.

Пример за това е съдбата на българина Димитър Ганев, който е „спипан“ да чете статия за Троцки във френски вестник. Осъден е на 8 години и изпратен в лагерите през 1938 г., където безследно изчезва.

Знае се, че немалко българи са минали през сталинските лагери, където голяма част от тях загиват. Но малко известен факт е, че българи са организирали заговор срещу шефа на НКВД Николай Ежов, нашумял с жестоките си репресии. Заговорът е разкрит, а българите - „разстреляни като зайци“. Това пише след години Леополд Трепер, висш служител на ГРУ - военното разузнаване, а преди това в Кремъл на чаша чай с грузински коняк Георги Димитров и Сталин обсъдили съдбата на провинилите се българи.

В Русия бяха обнародвани засекретените досега сведения за чистките, извършвани в апарата на Коминтерна, чийто център през 30-те години е в Москва. След Лайпцигския процес българинът Георги Димитров е посрещнат като герой, самият Сталин не крие уважението си към него и другите български дейци на компартията. През 1936 г. обаче ситуацията се променя рязко.

Един от секретарите на отдела по онова време - Лев Колен - пише в тайния си дневник, че между най-мракобесните изпълнители на Сталиновата воля за репресии е... българинът Георги Дамянов, известен с псевдонима Белов. Още по време на гражданската война в Испания Дамянов вече си е бил спечелил слава на жесток човек в качеството си на инспектор в Интернационалната бригада. Именно Дамянов-Белов е подготвил документите на стотици интербригадисти и дейци на Коминтерна, които завършвали с фаталното:

не се ползва с политическо доверие.

Това е бил знакът за арести, присъди, лагери и разстрел.

Георги Дамянов след 9 септември 1944 г. става член на Политбюро на ЦК на БКП, министър на отбраната, през 1950 г. е избран за председател на Народното събрание чак до смъртта си 1958 г.

Не трябва да се забравя, че ръководителите на емигрантския апарат на БКП, които, освен че се ползват с благоволението на Коминтерна, поддържат добри връзки с висшите съветски управници, най-вече Сталин, вършат значителна част от мръсната работа при задържането на заподозрените/об- виняемите, тъй като те в много случаи посочват бъдещите жертви. В българския случай тези жертви са, общо взето, лични или политически противници на Васил Коларов и Георги Димитров.

Цялата левосектантска опозиция например - загубила политическата битка с ортодоксалните ленинисти-сталинисти - е лесна плячка за Сталиновото правосъдие. Искров, Василев, Ламбрев, Павлов и почти всички, свързани с тях дейци на лявата опозиция, са посочени лично от Коларов и Димитров. Само три месеца след първия голям процес в Москва - срещу Зиновиев, Каменев и още 14 обвиняеми, през септември 1936 г. - Васил Коларов публикува брошура, посветена на троцкизма в българското революционно движение. В нея Коларов обвинява лявата опозиция в нищо по- малко от троцкизъм. Българските троцкисти, твърди Васил Коларов, дори са искали „пролетарски съд“ да съди „сталинистката фракция на Коларов и Димитров" за предателството им през 1923 г.

През юни следващата година Коларов изнася доклад на среща на български емигранти. В него той прави пряка връзка между троцкизма и българската лява опозиция. Намекът е повече от ясен: в нажежената обстановка, която е създадена с началото на големите политически процеси и търсенето на противници/предатели/троцкисти/чужди агенти, набелязването на ле- восектантите ги обрича на гибел. Тя не закъснява. Стотици, сигурно повече от 1000, емигранти комунисти са арестувани и изправяни пред съд или прословутите „тройки“, създадени за извънсъдебно справяне с арестуваните.

Всеки трети от 3000-те български политически емигранти в Москва е бил репресиран. Поне 600-800 от тях, вероятно и повече, загиват в затворите и лагерите или са осъдени на смърт. Това са били най-активните български комунисти, потърсили подкрепа от руските си събратя след Септемврийския метеж през 1923 г. Опитите на Георги Димитров и Васил Коларов - докол- кото са съществували - да смекчат репресиите не са били успешни. Само през февруари 1941 г. са били арестувани 132 български емигранти. За тях Димитров изпраща молба до ЦК на ВКП (б) да им се преразгледат делата, защото

тези хора никога не са били антисъветски и антипартийно настроени.

В това писмо Димитров пише, че много българи са в лагери или екзекутирани още преди да са осъдени или да е доказана някаква тяхна вина.

След войната, през 1947 г., Димитров се обръща към Сталин с молба да освободи 29 българи, ръководни кадри на комунистическата партия. Сталин пренасочил молбата към Виктор Абакумов, министър на държавна сигурност. Отговорът му е, че:

Във връзка с приложеното по време на следствието физическо въздействие към арестуваните не е целесъобразно да бъдат пуснати в България.

През 1937 г. в Москва са арестувани Благой Попов и Васил Танев, и двамата са съобвиняеми с Димитров по време на Лайпцигския процес. По- късно, след лична молба на Димитров до Сталин, Танев е освободен. През 1941 г. той е изпратен в България за участие в съпротивителното движение. Заедно с други парашутисти той се приземява около Солун, но при опита им да преминат границата Танев е заловен и след това екзекутиран.

Благой Попов обаче е изпратен в ГУЛаг със съдействието на Георги Дамянов. Освободен е чак през 1954 г. Умира през 1968 г., но успява да напише книгата „За да не се повтори никога вече“, сравнявана с „Архипелагът ГУЛаг“ на Солженицин. Попов отказва срещи с предишните си другари, включително и с Георги Дамянов. Макар и разочарован от отношението към него, което е видно от книгата му (издадена в Париж), Попов не променя идеалите си и си остава комунист.

Все още съвсем малко се знае за живота, дейността и историята на българските комунисти в СССР. Причината за това мълчание е колкото ясна, толкова и цинична: нежеланието да се даде пълен отчет за онези емигранти, които са загинали в съветските затвори и лагери при Голямата чистка на Сталин. По същото време Димитров, най-яркият герой на Партията, е заемал стола на Генерален секретар на Коминтерна.

Първенци в подмазването към съветска Русия, българите са последни, когато трябва да признаят ужасите на тази тъмна страница от тяхната история.

Българските емигранти попадат в месомелачката чрез два главни потока: „Украинската конспирация¹" и „Агенти на фашизма, работещи за Хитлер“.

Обвиненията и по двата процеса са невероятни, но при първия, „украинския“, са абсурдни: подсъдимите са искали да присъединят Украйна към България! Абсурдни или не, всички обвиняеми до един правят пълни признания, обвиняват се един друг, уличават нови лица и изпълняват съвсем точно начертания сценарий от НКВД и следователите.

По „Украинската конспирация“ са обвинени български комунистически емигранти, работещи между бесарабските българи в Южна Украйна и региона Одеса, но и голям брой местни българи, коренни жители на Бесарабия, Крим и други части в Южна Русия, които са се присъединили към емигрантските ядра или работят в различни партийни и държавни съветски учреждения. Те са обвинени, че принадлежат към шпионска организация (неуточнена), работеща за присъединяването на Украйна към България. Как тази възнамерявана анексия ще бъде извършена при липсата на обща граница на Украйна с България, не е проблем за НКВД.

Голямото мнозинство от арестуваните загива, много от тях убити в Одеския затвор, останалите са изпратени в концлагери, от които не се завръщат. Между загиналите са д-р Никола Максимов, бивш член на ЦК на БКП, който е бил неин представител на Втория конгрес на Коминтерна през 1920 г. в Москва; Генко Кръстев, председател на Учителския синдикат в България; инженер Ценю Нинчев, брат на Цола (Соня) Нинчева (Драгойчева), член на ЦК на БРП (к) от 1937 г., става член на Политбюро на БКП след 9 септември 1944 г.; Васил Манафов, юрист, и жена му Невена Генчева, учителка в Украйна, която умира в затвора в Одеса два месеца след арестуването й. Райна Кандева, съпругата на Ламби Кандев, е единствената оцеляла и се завръща в България след 1944 г.

Повече от 400 емигранти комунисти са арестувани по втората конспирация, обвинени като фашистки агенти, работещи в полза на Хитлер.

Тези, които не са били разстреляни, са изпратени в концлагера Колима, където загиват. Единици оживяват и се завръщат в България след войната: Младен Стоянов, член на ЦК на БКП през 20-те години, Райчо Караколов, професор по марксизъм, Антон Недялков, който получава работа в Министерството на външните работи. Според Караиванов - вж. по-горе - не повече от 20 от арестуваните и осъдените са се завърнали. Благой Попов, съден и оправдан заедно с Георги Димитров на Лайпцигския процес през 1934 г., се завръща в България в 1954 г., следват го още неколцина, но много малко на брой.

Загива цялата лява опозиция начело с Петър Искров и много от лидерите на Комсомола. Някои от последните се връщат в България, но са привикани обратно в СССР, където са убити. Васил Ганчев-Копринков, член на ЦК на БКП и секретар на Комсомола в България през 1927 г. през 1929 г. е арестуван в България, освободен е през 1934 г. и отново става член на ЦК на БКП, но през същата година е привикан в СССР, където е арестуван и убит.

Желязко Железов-Киранов, пристигнал в СССР през 1935 г. като член на Изпълнителния комитет на Младежкия интернационал, е арестуван в Москва и убит през 1937 г.

Вълко Радински се връща в СССР през 1936 г. като български представител в Младежкия интернационал, арестуван е през 1937 г. и „загинал при жестоки обстоятелства“ според некролог във в-к „Работническо дело“ от 18 май 1963 г.

Димитър Ламбрев е друг член на Изпълкома на Младежкия интернационал. Той е бил юрист по образование и от 1923 до 1932 г. е изпълнявал партийни поръчки във Виена и Берлин. Същата година пристига в СССР, където загива.

ГеоргиАндрейчинеособеноколоритнафигура:тойучаствавБалканската война, заминава за САЩ, става един от основателите на Комунистическата партия на САЩ, член на Изпълкома на Синдикалния интернационал в Москва като американски представител. Арестуван и съден, изпратен на лагер, но оживява, завръща се в България след 1944 г., става секретар на Васил Коларов и е делегат на Мирната конференция в Париж през 1947 г. На 20 май 1949 г. в София е арестуван от съветските органи. Отвлечен е в СССР, осъден е на смърт и разстрелян в Москва на 20 април 1950 г.

Крум Бъчваров, член на БКП от 1914 г. и на ВКП (б) от 1926 г., бригаден командир в съветската армия, е арестуван през 1936 г., загива през 1937 г.

Полковник Владимир Седлоев-Горски, емигрант в СССР от 1925 г., член на БКП от 1919 г. и на ВКП (б) от 1925 г. завършва престижната военна академия „Фрунзе“ и е член на Далекоизточното командване на съветската армия. Арестуван е през 1937 г., загинал при неизвестни обстоятелства.

В чистките загива синът на Добри Терпешев, ляв опозиционер (бащата), член на Политбюро на БКП от 1937 г., командир на комунистическото съпротивително движение в България през Втората световна война и министър в първото правителство на Отечествения фронт след преврата от 9 септември 1944 г. Желязко Терпешев, друг негов роднина, също изчезва в чистките през 1937 г. Георги Атанасов, братът на Щерю Атанасов (по-късно генерал), получава десетгодишна присъда, но не се завръща от сибирските лагери.

Процесите и чистките от 30-те години погубват редица високостоящи съветски партийни и държавни функционери от български произход. Тяхната гибел вероятно се дължи на етническия им произход или на връзките им с БКП. Такъв е Християн (Кръстю Георгиев /Станчев/) Раковски, който беше споменат по-рано. Той е в СССР от 1917 г., член на БКП, РКП и на ВКП (б). Арестуван е през февруари 1937 г., през 1938 г. е осъден на 20 години затвор по процеса срещу Бухарин и Риков, разстрелян е на 11 септември 1941 г. в затвора в гр. Орел. Съпругата му и единствената им дъщеря също са убити.

Борис Стоманяков е член на ВКП (б) от 1902 г. Заместник народен комисар на външните работи, той е арестуван на 18 декември 1938 г., осъден е на смърт и разстрелян на 16 октомври 1941 г.

Роман Аврамов, член на РСДРП (б) от 1903 г., управител е на всесъюз- ния тръст „Хлебстрой“. Арестуван е на 27 август 1937 г. Осъден е на смърт и е разстрелян на 8 януари 1938 г.

При процесите през 1938 г. в Москва са съдени група лекари, обвинени, че са конспирирали да умъртвят видни комунистически лидери. Един от лекарите, осъден на смърт и екзекутиран, е българинът д-р И. Н. Казаков, който заедно с лекарите д-р Левин и д-р Плетнев е обвинен в убийството на Вячеслав Григориевич Менжински, извършено през 1934 г. Менжински е бил ръководител на НКВД от 1926 до 1934 г., преди Хенрих Григориевич Ягода, който е уволнен през 1936 г., съден и разстрелян през 1938 г.

Христо Кабакчиев, известният стар деец на БКП и съратник на Димитър Благоев, е член на ВКП (б) от 1927 г. Той е арестуван през 1937 г. в Москва, престоява в Любянка, освободен е през 1938 г., но преживява жестокия режим в Любянка само с две години. Арестувани по време на чистките и също освободени са Фердинанд Козовски и Димитър Влахов, а Вълко Червенков, зет на Георги Димитров, участник в атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 г. и бъдещ министър-председател на България, е спасен от шурея си, който го е крил във вилата си край Москва.

Тодор Луканов, член на ЦК на БКП, изпада в немилост след септемврийските събития, избягва от България и пристига в СССР през декември 1923 г. Съдбата му - и на неговото семейство - е интересна, не е типична, но той оживява. Става член на ВКП (б) през 1924 г. Неизвестно защо е арестуван през април 1929 г., но е „реабилитиран“. Възстановен в БКП по решение на Политбюро на ЦК на БРП (к) от 28 януари 1946 г. Починал в Москва през 1946 г.

Може би звучи парадоксално, но фактически най-много комунисти, останали живи в предвоенните години, са били тези, които са в България. В СССР броят на жертвите е невероятен - повече от една трета, възможно дори половината от всички емигранти и семействата им стават жертви по време на чистките и след това, понеже периодични вълни от репресии съпътстват живота в СССР чак до смъртта на Сталин в 1953 г.

Убитите българи в СССР по време на голодомора в Украйна, изселените и избити таврийски българи, изпратените в ГУЛаг, и убитите и изчезналите по време на чистките 1936-1941 г. са много повече от осъдените в Царство България по това време.

В България комунистите са преследвани и попадат под ударите на ЗЗД от 1925 до 1944 г. По официални сведения до 9 септември 1944 г. по ЗЗД са издадени 1590 смъртни присъди, но изпълнените са 199, или около 12,5% от общия брой. Макар и гонени, арестувани, задържани, интернирани, пращани по концлагери, съдени, затваряни, понякога, макар и рядко, екзекутирани, голямото мнозинство от тях оживяват за радост и утеха на семействата им.

Това, което те не успяха да разберат, е, че спасението им се дължеше на факта, че са в ръцете на българските затворнически надзиратели, а не в лапите на болшевишките мъчители в Любянка или Магадан. Българските затвори се оказват тяхното спасение, а снизхождението на съдиите и милостта на Н.В. Царя на България - техните благодетели.

Положението в българските затвори е било съвсем различно от съветските. В българските затвори доминацията на левосектантите е била тотална поради факта, че те са представлявали мнозинство от затворническото население. По-старите кадри са търпели унижения, присмех и са били подложени на стриктна партийна дисциплина. Едно от изискванията, наложени от сек- тантите на всички комунисти в българските затвори, е била забраната да се приема амнистия или даже намаление на срока на наказанието:

Истинският революционер не може да приема милост от класовия враг!

По този начин на дисциплиниране се стига до абсурди. Добри Тер- пешев лежи в затвора от 1925 г. При изборите от 1931 г. Георги Петров от Либералната партия се кандидатира в Харманли и търси помощта на Терпешев, който е добре известен в окръга и може да му донесе гласове. За отплата Петров обещава на Терпешев да му издейства амнистия в случай на успех. Той не само е избран за народен представител, но става и министър в първото правителство на Народния блок.

Георги Петров спазва обещанието си и уговаря министъра на войната да пусне Терпешев на свобода. Той обаче е принуден да откаже - партийната линия не може да се премине. Терпешев телеграфира на военния министър отказа си да приеме помилване или каквото и да е от „фашисткия режим“. И той остава в затвора още шест години, чак до 1937 г., когато е отново амнистиран. По това време тактиката на БКП е променена и той няма да бъде ос- тракиран, ако приеме. Терпешев приема помилването (след общо 17 години затвор) и се втурва отново в революционната борба. В ретроспекция се вижда, че постъпката на Терпешев - да настоява да лежи в български затвор - е била поне здравословна. С неговата репутация на ляв опозиционер съдбата му в СССР би била различна.

Подобна съдба претърпява Аврам Стоянов (баща на Лъчезар Аврамов), който през 1932 г. би станал кмет на София, ако общинските съветници, избрани от БРП, не бяха касирани. Той е член на нелегалния ЦК на БКП, арестуван и осъден през 1929 по ЗЗД по т.нар. „Процес на 52-мата“. При помилването му през 1931 г. той отказва да напусне килията си от страх, че ще бъде заклеймен от своята партия. Налага се да го изкарат насила от затвора с помощта на полицията. Заминава за СССР, по време на Втората световна война постъпва в съветската армия и работи в тила на немската армия. През август 1941 г. пристига в България с подводница с групата за саботажни действия на М. Станков. На процеса срещу ЦК на БКП от 1942 г. е осъден задочно на смърт. В Сливен при опит да бъде заловен се самоубива на 15 август 1942 г.

Въпреки победата на Димитров-Коларов над лявата опозиция - с помощта на съветските им покровители от Коминтерна и НКВД - в затворите в България, където има стотици осъдени комунисти, левосектантите са силни и доминират дълго след като съмишлениците им са отстранени и физически ликвидирани. Фракционните борби в затворите продължават дори след избухването на войната през 1939 г. Нуждите от въоръжени и предани кадри за съпротивата, която започва в България след атаката на Германия срещу СССР през юни 1941 г., поне до известна степен размива идеологическите различия и уталожва страстите. Гибелта им настава, след като напускат спасителните (за тях) затвори и концлагери и грабват оръжието.

Дори изявени левосектанти като Йонко Панов, член на ЦК на БКП, са приети отново след отчитане на грешките и задължително разкаяние. На Петия конгрес на БКП в 1948 г. Панов прави публично извинение, прощава му се и става заместник-министър на вътрешните работи само за да се прояви отново като опозиционер. Става член на групата „Петьофи“, вътрешна опозиция на Тодор Живков в БКП и Пленумът от 11/12 юли 1957 г. го отстранява от ЦК на БКП.

Периодът на чистките през 30-те години е ключов за БКП, за историята й и за динамиката на нейното развитие. Това е не по-малко важно в светлината на преследвания и унищожаване на партийни кадри през периода от 1923 до 1944 г. Остават за разрешаване още два ключови въпроса: кой носи вината за големия брой жертви от българските емигранти комунисти в СССР и самият брой на жертвите, на подложените на репресии и загиналите - по съдебен или извънсъдебен начин - по затвори, концлагери и места за екзекутиране.

Трети, не по-маловажен, би бил проблемът за установеното и добре поддържано мълчание по тези въпроси от страна не само на БКП и нейните партийни историци, но и от българската историография като цяло, повече от 28 години след падането на комунизма в България. Имат ли българските историци - особено казионните, платени от държавни институции и държавни университети - да връщат поет и неиздължен дълг към своя народ и българското общество?

Напълно е възможно, че Сталиновите чистки през 30-те години в СССР следват специфична логика и път на развитие, така че жертвите, понесени от българските емигранти комунисти, могат да попаднат в по-широкия диапазон на прочистване на кадрите от чужбина - процес, който засяга без изключение всички чужденци от всички националности. В това отношение българите не са пожалени, но и жертвите, дадени от тях, не са изключително високи. Сравнено с други националности, разбира се.

Поради близостта на БКП - функционерите с руските комунисти и почти еднакво звучащите имена на руски и на български, има създадено впечатление поне сред някои наблюдатели на събитията от онова време, че българските комунисти са били едва ли не привилегировани и следователно броят на дадените от тях жертви е далеч по-малък от този на други национални групи в същото положение като тях в йерархията на съветските партийни и държавни органи, включително Коминтерна. Това например се отбелязва от Милован Джилас, както и от Владимир Дедиер. Нисан Оурън (1971) също разглежда тези въпроси, и то в дълбочина.

Може би българите са дали по-малко жертви, отколкото други националности, може би не. Подобен подход обаче се наблюдава и от страна на българските ръководители, главно Коларов и Димитров, както и от казионните летописци, които поддържат тази теза дори до наши дни. Без съмнение

някои от българите са загубили живота си на общо основание, като служители в партийната и държавна съветска машина (без оглед на тяхната националност). Лична злоба, пристрастеност или отмъщение също изиграват своята роля, особено при стремежа да се отстрани конкурентното и вече наложило се ръководство на левосектантите, заплашващи кариерата на мнозина от старата гвардия, пак сочещи към Васил Коларов и Георги Димитров.

От друга страна, има сведения, че Георги Димитров поне се е застъпвал за някои от арестуваните и заплашени от гибел свои съпартийци и в отделни случаи е успявал да ги спаси и да им помогне да оживеят. Може би нито засегнатите от репресиите, нито ръководителите на партията по онова време или след това, още по-малко оскъдните архиви и сведения на очевидци биха ни помогнали да установим с положителност кой е загинал, кога, къде и по какви точно съображения. Изминалите години не проясняват ситуацията, напротив.

Последните опити да се хвърли поне малко светлина върху този проблем, при това само за партийна употреба, дойдоха твърде късно - чак през 1989 г. - и веднага потънаха в забвение. Брошурата на ЦК на БКП ЗА ПОИМЕННОТО ПОЛИТИЧЕСКО РЕАБИЛИТИРАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ ЕМИГРАНТИ, РЕПРЕСИРАНИ В СССР, за която ще стане дума по-долу, изрично споменава:

Случаи на изключване на политемигранти от БКП и репресии от съветски органи по предложение на български представители има още от втората половина на 20-те години (1925). Вълната от репресии обаче се засилва особено след убийството на С. М. Киров (1934) и започналите след това съдебни процеси, т.нар. Кировски поток. Едновременно с това, по указание на Сталин, Коминтернът започва проверката на политическата благонадеждност на намиращите се в СССР чуждестранни комунисти и други политемигранти.

Комисия в състав: Васил Коларов - председател, Антон Недялков - зам,- председател, членове - Христо Кукумявков, Фердинанд Козовски, Щерю Атанасов, по-късно са включени Георги Костов и Янко Комитов, до 1937 г. изготвя характеристики за около 1300 български политемигранти. От тях за 400 души тази комисия посочва отрицателни факти и неточни оценки.

Тези характеристики са едни от причините за арестуването и налагането на тежки необосновани присъди на почти всички, за които са дадени нега- ■ тивни заключения. По-голямата част от тях загиват в затвори или в из- правителнотрудови лагери.

■ В усл