След метежа.
Атентатът в „Св. Неделя“. Четите
И аз сега казвам, недостойно бе за мен и за мнозина, които мислеха като мен, да се подчиняват безпрекословно на едно безумие. Човек, който като краен садист решава да обезглавява стотици и стотици ценни живота, който забравя след това, че за неговия престъпен порок ще плаща цяла класа, не може да бъде комунист.
Цола Драгойчева, 1925 г.
Последствията от септемврийския метеж не са незначителни. Бунтът представлява фактически първия опит за промяна на държавния строй чрез масови прояви на насилие, предизвикани от вече известна, дори традиционна и проявена в политиката партия, която замисля, подготвя, планира и осъществява действия, имащи за цел сриване на съществуващите държавна структура, ред и законност и установяване на коренно различен обществен и държавен строй. И то по имитация на вече установен строй в чужда държава. Партията, организирала бунта - на който тя придава революционно значение, - е вече ипотекирала бъдещето на своя народ, държава и общество в полза на чужда сила. Това, че опитът е неуспешен, не променя нещата: създаден е прецедент.
В кратката история на нова България -само 44 години от 1879 до 1923 г. - са се състояли: суспендирането на конституцията от княз Батенберг за една година в 1881-1882 г., превратът срещу него през 1886 г. и контрапревратът през същата година, Войнишкото въстание през 1918 г. и превратът на 9 юни 1923 г. Пролята е кръв при последните три случая. Но само Войнишкото въстание е имало известна радикална насоченост, макар и мъглява, неопределена и непремерена. Първите четири явления са спонтанни, необмислени и завършват бързо и с минимални жертви. 9 юни е планиран, обмислен и професионално реализиран. Жертвите са много по-малко, отколкото през 1918 г. - 35 защитници на сваления режим и вероятно също толкова от страна на потушилите бунта.
Септемврийският метеж е различен - важните отлики бяха вече посочени. И той има бърз край, и той е неуспешен както предишните четири случая на замислена промяна. Съществените разлики са жестокостта и мащабите на насилие. Граждански бунтове, въстания и революции по принцип са кървави, разрушителни и с дългосрочни последици. Достатъчно е да припомним Френската революция от 1789 г. и Американската гражданска война, жертвите в която все още не са достигнати по брой във всички войни, в които САЩ са участвали от тогава досега - дори включително двете световни войни, Корея и Виетнам! Включително Ирак и Афганистан.
Октомврийската революция в Русия е най-кървавото събитие в историята на Европа, имайки предвид и последиците й. Особено свирепа и жестока е гражданската война в Испания 1936-1939 г., която придобива интернационален характер: републиканците са подкрепяни от СССР и Мексико (и Франция за кратко в началото), както и от доброволци от много страни - българските комунисти признават 52 дадени жертви. На фалангистите и съюзниците им, водени от генерал Франсиско Франко Баамонде, помагат Германия, Италия и Португалия. Българският случай не е изключение, що се отнася до проявите на жестокост, които дотогава са необичайни в историята на България.
До края на 1923 г. България се омиротворява сравнително бързо, ако не и безболезнено. Правителството насрочва общи парламентарни избори за XXI обикновено народно събрание, които се провеждат в мирна обстановка. Те са извършени според избирателните правила, влезли в сила по време на управлението на БЗНС, които облагодетелстват партията, получила най- много гласове. Това е благодарение на създадената и въведената през март 1923 г. система, при която избирателната колегия е административната околия, а не окръгът, както дотогава.
Това дава сериозни предимства на най-голямата политическа партия, фактически на управляващите, тъй като изборният делител в околията значително нараства и става непреодолима пречка за повечето малки партии, които по традиция са представени в Народното събрание. С такава система при спечелени 52,7% от гласовете през април 1923 г. БЗНС получава 87% от мандатите. През ноември 1923 г. при спечелени 58% от гласовете коалицията от Демократичния сговор и социалистите получава 201 места (81% от мандатите), а през май 1927 г. при 44% от гласовете са получени 173 от общо 273 места (63% от депутатските места). Липсват сведения за фалшификации, незаконни действия от страна на властта или на противниците й по време на изборната кампания и при самите избори. Това се подчертава и от получените резултати.
При проведените избори на 18 ноември 1923 г. - по-малко от два месеца след избухването на септемврийския метеж - управляващите - Демократичният сговор, получават 638 675 гласа и 172 депутатски места от общо 247, земеделците - 132 160 гласа с 30 депутати, националлибералите взимат 120 640 гласа и 6 депутати, БРСДП (ш.с.) - 68 943 и 29 депутати, коалицията БЗНС-БКП (Занаятчии) - 12 246 с 8 депутати, Независими - 21 2306 и 2 депутати, и БКП - 8247 гласа. Общо подадени гласове за БЗНС, БКП и БЗНС-БКП: 152 653.
Получили парламентарна подкрепа, управляващите се стремят да предотвратят повторение на събитията от септември 1923 г., още повече че комунистическата партия е в нелегалност и сведенията до Обществената безопасност са, че са предстоящи нови акции и нова дейност. Разработва се проект за цялостен нов закон, който да има за основна цел укрепването на съществуващия обществен, държавен и национален режим и за предотвратяване на нови посегателства върху реда и сигурността в държавата.
През декември 1923 г. в Народното събрание се обсъжда и приема Законът за защита на държавата (ЗЗД). В него са предвидени строги мерки за укрепване на реда и сигурността, имащи за цел предотвратяване на опити за постигане на политически цели - включително разрушаване на съществуващия обществен порядък - чрез насилие. Забранява се съществуването на организации, които се борят за постигане на политически цели чрез насилнически методи и действия, постановява се система на престъпления в защита на съществуващия ред и се въвеждат строги санкции от 15 години до доживотен строг тъмничен затвор и смъртна присъда.
Системата на санкционирани престъпления обхваща членуване в забранени организации, въоръжена форма на борба, действия срещу въоръжените сили на държавата, проповядване на революционна идеология, интернационални връзки и помагачество. Користните престъпления по време на метеж или размирици се криминализират. Вж. Приложение № 1 за пълния текст на закона и последвалите го изменения и допълнения.
Законът за защита на държавата е приет през декември 1924 г., обнародван в „Държавен вестник“ и зарегистриран на 24 януари 1924 г. Първото му изменение е от 16 март 1925 г. Той е регистриран от новия министър на правосъдието Цвятко Бобошевски (на 9 септември 1944 г. той е един от тримата регенти на България). На 16 март 1925 г. XXI обикновено народно събрание допълва ЗЗД чрез Закона за изменение и допълнение на Закона за защита на държавата (ЗИДЗЗД). В следващите години ЗЗД многократно е допълван и променян.
Тежко ранената след септемврийските събития Българска комунистическа партия, която е принудена да мине в нелегалност, е лишена от ръководни кадри. Голяма част от тях са в затворите или са избягали в чужбина. В набързо организирания през октомври 1923 г. ЦК на БКП влизат Стефан (Станке) Димитров (Марек), Яко Доросиев, Тодор Петров, Иван Манев, д-р Нисим Исаков, Петър Искров и Петър Георгиев. Всички те - с изключение на Тодор Петров, който е вече заболял и умира на 10 август 1924 г. - са нови лица, макар и не непознати на партийните комитети по места. По същото време във Виена се образува Задграничен комитет на БКП начело с Васил Коларов и Георги Димитров, а начело на Военнотехническата комисия към ЦК застава о.з. майор Коста Янков.
След метежа се формират групи и чети, които имат предназначението да подготвят масите за революция и установяване на съветско управление в България. Целта е да се предприемат непрекъснати терористични действия, които да убедят масите в силата на нелегалната организация и при обявяване на нов метеж те да се слеят със силите на революцията, а същевременно да приковат и поставят в бездействие властта. Паралелно с въоръжените действия комунистите създават нови легални организации, които имат задачата да привличат симпатизанти и да дадат едновременно възможност за дейност в рамките на закона.
На 14 януари 1924 г. е образувана Работническа партия, официално ръководена от Светослав Колев, Аврам Стоянов и Тодор Павлов, последният е издател на в-к „Знаме на труда“. В края на март те отчитат 13 961 членове, а вестникът се издава в 10 000 броя.
Но на 4 април 1924 г. Касационният съд на основание на ЗЗД, който забранява съществуването на всички видове организации, групи, сдружения и други, използващи нелегални структури и революционни методи за постигане на своите цели, отсъжда, че БКП, Партията на труда, Комунистическият младежки съюз, Работническата партия, контролираните от комунистите Общ работнически синдикален съюз (35 000 членове) и кооперативната федерация „Освобождение“ с 68 000 членове се обявяват за незаконни организации по силата на Закона за защита на държавата от януари 1924 г., като имотите им се отнемат в полза на държавата. Само парламентарната фракция не е засегната, понеже депутатите се ползват с имунитет.
Същевременно и с цел да постигне допълнителни успехи в процеса на омиротворяване в обществото правителството обявява на 23 април обща амнистия за участниците в бунта от септември 1923 г., с изключение на ръководителите, както и на тези от страната на правителството, които са проявили крайности при потушаването на метежа. Дори арестуваните членове на ЦК на БКП - Христо Кабакчиев, Антон Иванов и Никола Пенев, на 7 май 1924 г. са за кратко освободени от затвора, за да присъстват на погребението на Димитър Благоев и да се сбогуват със своя партиен другар.
За учудване на правителството, на местните избори, проведени през май 1924 г., леви организации, за които се смята, че са свързани с комунистите, печелят 238 207 гласа срещу подадени 389 747 за Демократичния сговор. Националлибералите получават 52 667 гласа, социалдемократите - 46 918, радикали и демократи дисиденти от Сговора - 44 860, и националлиберали дисиденти - 13 390 гласа.
Убедени, че легални действия няма да бъдат в състояние да доведат партията на власт (въпреки несъмнените успехи на местните избори), тъй като новият ЗЗД ще бъде основното им препятствие, комунистите се ориентират предимно към революционни действия. Новите методи на действие след провала на въстанието са единични атентати, убийства на набелязани личности: генерали, военни, съдии, народни представители. Също - саботажни действия (в Русе е унищожена инсталация, пренасяща петрол от Румъния до България), разстройство на железопътното движение и единични акции против установения ред.
Създават се тайни конспиративни групи - „групи на самоубийците“, а военна помощ и логистика, включително обучени кадри, продължават да бъдат изпращани от СССР. Насърченията, идващи от Москва, са ясни
Ние, Комунистическият интернационал, великият съюз на всички борещи се работници от Изток и Запад, зовем българските работници и селяни, зовем международната работническа класа на борба против българските превратаджии.
Осем месеца след разгрома на комунистическата партия по време на септемврийските събития останалите на свобода ръководни кадри както по места, така и в централата в София, са много малко на брой, понеже загубите са значителни.
Резолюциите на Изпълкома на Коминтерна от януари 1924 г., след като критикуват деветоюнската тактика на изчакване и неутралитет, препоръчват (задължават) БКП да избере курс на подготовка за ново въоръжено въстание. Нуждата от нова тактика при настъпилите изменения във вътрешната обстановка налага мобилизиране и координиране на всички останали сили вътре в страната при гарантирана и осигурена външна помощ от СССР. А това е немислимо без изграждане на нови, подобрени структури, водени от стегнато ново ръководство.
За набелязване на новите стратегически и тактически задачи се свиква конференция - първата в историята на партията, която е при условия на нелегалност. Тя се провежда на 17 и 18 май 1924 г. на Витоша, край София, в крайно намален състав: присъстват само 22 делегати, от които 18 са местни ръководители, а останалите 4 са представители на ЦК. Организатор на конференцията е Станке Димитров, а председател - Тодор Павлов.
Констатациите на Коминтерна се намират за правилни: признават се грешките на партията по време на преврата, но се дава висока оценка за въстанието. При разискванията се потвърждава и приема линията, очертана от Коминтерна: революционната криза в България продължава и новата тактика е продължаване на курса за подготовка на въоръжено въстание.
Повечето от избраните членове на ЦК от Витошката конференция са нови лица. Освен отсъстващите Коларов, Димитров и Кабакчиев само един - Тодор Петров - е налице от предишния ЦК. Избрани са: Васил Коларов и Георги Димитров, които са в Австрия и са конституирани като Задгранично бюро, Христо Кабакчиев, който е в затвора, Тодор Петров, Стефан (Станке) Димитров - Марек, Тодор Павлов, Петър Искров, Димо Хаджидимов, Яко Доросиев, Иван Манев и Коста Янков. Изпълнителното бюро е в състав: Иван Манев, политически секретар, Станке Димитров, организационен секретар, и Коста Янков, ръководител на Военната организация.
След една година нито един от новоизбрания ЦК не е на разположение на партията. Тодор Петров умира от туберкулоза след по-малко от три месеца, пет месеца по-късно Димо Хаджидимов е убит, Яко Доросиев, Иван Манев и Коста Янков загиват през март-април 1925 г., Тодор Павлов е в затвора след атентата в църквата „Св. Неделя“, Христо Кабакчиев е осъден и също е в затвора, Васил Коларов и Георги Димитров са във Виена, през януари 1925 г. там пристига и Станке Димитров, а след това се прехвърля в СССР.
Вниманието на БКП е насочено към изграждането, фактически подновяването на структурите по места, които са в окаяно състояние след масовите арести и емигрирането на кадри. Затова едно от решенията на конференцията е възприемане на производствено-териториалния принцип на създаване на организационни ядра, тоест насочване към предприятия и работнически центрове с цел установяване на по-добра връзка с работническата класа, която се смята като основен резервоар на нови попълнения. Тази промяна в стратегията на партията също е препоръчана от Коминтерна.
Целта е образуването на ядки от 5 души, които съставят „петорката“ - основната единица на конспирацията. Няколко петорки в същото предприятие или в близост до него формират един производствен район, начело на който стои районният комитет. Начело на районните комитети стои местният нелегален комитет, който държи връзка с областта и центъра. Връзката между отделните ядки и комитетите се поддържа от техните секретари.
Същият производствен принцип на организация се възприема и от Младежката нелегална организация. Начело на нея стои Централен нелегален комитет, който ръководи организацията и е в пряка и постоянна връзка с Военната организация на партията и Изпълнителния комитет на Младежкия интернационал в Москва.
Централният комитет на Младежката организация, избран на Младежката конференция, която е проведена на 27 април 1924 г. около Ло- зенския манастир, близо до София, е в състав: Рубен Леви (председател), Георги Ламбрев (секретар) и членове: Димитър Ламбрев, Вълко Червенков, Димитър Константинов и д-р Петър Искров (след три седмици той ще стане член на ЦК на БКП).
Между поставените задачи пред Младежката организация е снабдяване и набавяне на оръжие, влизане в спортни и родолюбиви организации, работа в казармите и антимилитаристическа агитация сред армията, като се работи за разлагане и пораженство на военните, подготовка на членовете си във военно-техническо отношение, за да са готови за включване на младежта към организирането и подготовката на въоръженото въстание. Освен това: да набави оръжие за местните комитети и осигури обучение, да попълва нелегалните чети, да създава „ядки“ по пет човека и да се занимава с разузнаване - казва се „Развро“, а това между войниците - „Ами“.
Главната задача на дейността на БКП си остава подготовката на ново въоръжено въстание, засилване на влиянието на Военната организация и поставяне на партията в режим на пълно военизиране в рамките на нелегалната дейност, която е единствената възможност за постигане на очакваните успехи. По този начин се изпълняват буквално и нарежданията, идващи от Москва.
Съществуващите партизански бойни групи и чети - след разгрома от 1923 г. - се укрепват, разширяват и се насочват към провеждане на бойни акции и набези, които ще изиграят важна роля при подготовката за масово въстание, а и ще бъдат част от него. Разбойническите чети, които върлуват из страната още от времето на управлението на БЗНС, могат и трябва да бъдат овладени от партията, която ще ги снабди с политически ръководители. И на практика това се случва.
Една от вече съществуващите чети от 1923 г. е нелегалната Килифаревска чета, в която преобладават анархистите. Четата води битки през есента на 1923 г. След предателство на 31 януари 1924 г. при с. Плаково командирът Георги Попов е тежко ранен и се самоубива. След него командир на четата е Никола Пенев - Пенски. Именно Килифаревската чета и водачът й Георги Попов стават прототипи в романа „Иван Кондарев“ на Емилиян Станев. В него четата на Ванчовски взема участие във въстанието и след погрома му се оттегля в Балкана.
В началото на 1924 г. група нелегални, между които и Васил Икономов, убиват стрелчанския богаташ Александър Гуджев.
Действащите чети не са малко на брой: на Тодор Грудов в Странджа, на Йордан Ципорков и Йордан Кискинов в Средна гора, на Крум Патърчев в Брацигово, на Георги Янчев, на Митьо Ганев в Хасковско и др. На 30 юли 1925 г. Станке Димитров в доклада си, който изнася пред Московската конференция на БКП, съобщава, че
четите спомогнаха много за компрометиране на правителството и за окуражаване на масите. Ние превърнахме разбойническите чети в политически... К. Янков теоретизираше, че четническата дейност е една форма на класова борба, че четите са нашите бойни сили.
Ето и някои от по-известните чети от онова време: Сливенска политическа чета, Политическа чета на Тумангелов, чета на Дочо Михайлов, Килифаревска чета, Габровска политическа чета, Брациговска политическа чета, Първа старопланинска политическа чета, Копривщенската анархо-ко- мунистическа чета, Първа средногорска политическа чета, комунистическа хасковска политическа чета „Христо Ботев“, Добруджанска революционна организация.
Четите през 1924-1925-1926 г. имат разнообразен състав. Някои от тях поначало са чисто разбойнически, но с времето под комунистическо ръководство придобиват революционен характер. Въпреки това при повечето им действия разбойническата анархия си остава. Има и чети, съставени от анархисти, които действат още преди преврата от 9 юни 1923 г. При тях разбойническа насоченост също е налице. След като в тях нахлуват и комунисти - както и при разбойниците, - става невъзможно да бъдат разделени по идеологически признак. Трите начала: изначално разбойническото, анархистичното и революционно-комунистическото, са свързани, а за потърпевшите от действията им разлика не съществува.
От сведенията, публикувани в книгата на Пане (Спас) Бичев, началника на Обществената безопасност по време на описаните събития, прозират съвсем ясно мащабът и характерът на действията на тези чети, кръстосващи страната през размирните години между потушаването на септемврийския метеж от 1923 г. и постепенното стихване на революционната дейност след 1926 г. Пане Бичев е достоверен извор на информация не само заради професионализма му на висш полицай, но и поради личното му участие в разплитането на сложните мрежи на нелегалния комунистически апарат. Съобщенията в пресата, материалите от съдебните процеси срещу заловени членове и ръководители на четите и показанията на страничните наблюдатели напълно потвърждават казаното от висшия полицай. (Повече сведения за Пане Бичев виж в бележките.)
Копривщенската анархо-комунистическа чета е образувана веднага след септемврийския метеж 1923 г. от участници в него, които стават нелегални и се крият в Балкана. Тя е в състав: Васил Икономов, Васил Попов - Героя или Доктора, Нешо Тумангелов и братята му Нягол и Атанас, братята Никола и Рашко Юрукови, Нешо Мандулов, Стоян Тороманов и Антон Ганчев. От тях комунисти са Рашко Юруков, Атанас Тумангелов, Нешо Мандулов и Антон Ганчев, останалите са анархисти. Към края на март - началото на април 1924 г. четата е добре въоръжена и екипирана. Целта й е била продължаване на въоръжената съпротива срещу правителствени военни и полицейски части след неуспешното въстание от 1923 г.
През май 1924 г. тя се разраства и акциите й са значителни. Нападната е гара Костенец, местният стражар е убит, касата е ограбена. След това е нападната и ограбена кибритената фабрика. В следваща акция е обсадена и атакувана Пазарджишката народна банка, всички налични пари са ограбени. Нападнат е и милиционерски пост на връх Урсолица над Копривщица и целият състав е избит по безпощаден начин. На 10 март 1925 г. по нареждане от центъра е изпратен куриер да донесе две картечници от София.
Копривщенската чета, която се разраства, се разделя на две части. Едната се води от Нешо Тумангелов, а другата - от Йордан Кискинов. Има догадки, че покушението на 14 април 1925 г. срещу цар Борис в Арабаконак е извършено от Копривщенската чета. През месец май 1926 г. Тумангеловата чета се обединява със Самоковската чета и с тази на Кискинов.
Отрядът на Георги Янчев и Тодор Грудев е образуван през април 1924 г. по нареждане на ЦК на БКП, изпратено до нелегалния Бургаски окръжен комитет. Формират се две чети - едната действа в Малкотърновско с водач Тодор Грудев, а другата - в околия Поморие (тогава Анхиало), водена от Георги Янчев. В началото съставът й е 19 души, но след август същата година значително се увеличава, понякога достига до 150 четници. През септември към тях се присъединяват Атанас Премянов, известен като Главореза, изпратен от ЦК като негов представител, и брат му Георги, Коста Петров и известният садист Станко Стаматов.
На 11 септември 1924 г. четниците влизат в село Турски Алагюн (сега Богданово, общ. Средец), задигат оръжието, което намират в общината, и изземват от населението 100 000 лв. контрибуция.
На 17 септември четата напада трудовашката група в местността Падалото. Тук бива убит капитан Багрянов по най-отвратителен и зверски начин. С пронизано рамо, пробита глава, облян в кръв, Багрянов изгубва силите си и пада в безсъзнание. Свестяват го и наново започват безмилостни удари с прикладите. Под страх на разстрел дава се заповед всеки трудовак да удари с по едно дърво своя началник. Изнемощял, облян в кърви, Багрянов изгубва сили и пада в безсъзнание. В това положение Коста Петров и Желязко Янев опитват ножовете си в гърдите на нещастния Багрянов. Тежките охкания и степания не трогват главорезите. И още не издъхнал, започва се оная страшна и зверска операция, която би отвратила и най-коравото сърце. Ръцете и краката на Багрянова биват отрязани и закачени по дърветата, а червата извадени и разхвърляни по продължение на лагерната ограда. Багрянов се е бил на фронта 3 години и трябваше да бъде убит от ръцете на комунистически разбойници.
На 18 септември четата влиза в село Кърк Харман, където Атанас Премянов отрязва главата на селянина Георги Багрев, и то сред селския площад. От това село четата прибира близо 40 000 лева като контрибуция за революцията. На 25 септември четниците влизат в село Мехмеч Кьой, като взимат контрибуция от 2S 000 лева, а от село Урум Кьой се вземат 18 000 лева. На 27 септември - село Дюлгерлии, тежко раняват кмета и след маса безчестия взимат 42 000 лева контрибуция. На 2 октомври влизат в село Саалъ Кьой, където най-вулгарният разбойник Хасан Хаджиолу отрязва главата на българина Желю Добринов, като взимат и 42 000 лева контрибуция.
През октомври четата влиза в село Черан Кьой, убива невинния свещеник и взима 100 000 лева обезщетение. В село Коджа Бук убиват кмета, един полицай и един войник, които са били случайно в селото. В село Дингизово Атанас Премянов отрязва главата на един селянин и един митнически стражар, защото същите лица са молили четниците да не налагат контрибуция на селото поради това, че е бедно. В края на октомври четата влиза в село Ала- гюн и взема 61 000 лева обезщетение, а от село Скеф - 40 000 лева.
Четническата дейност преди атентата в църквата „Св. Неделя“ извършен през април 1925 г., обхваща повечето военни области, на които е разделена страната според плановете на ЦК на БКП и Военната организация. В Пловдивската военна област действа Борисовградска чета в състав от 13 души, Брациговска чета - 26 души, и Лесичевската чета с 22-ма четници.
Старозагорската чета има само 5 човека начело с войводата Янко Иванов, Хасковската комунистическа чета „Христо Ботев“ е в състав от 9 четници, водени от „последния войвода“ Митю Ганев. През 1924-1925 г. политическият й ръководител е Добри Терпешев.
Ловчанската чета, наброяваща 15-20 души, е подчинена на Врачанската военна област. Начело са Васил Попов („Героя“), анархо-комунист, войвода на Втора старопланинска чета, и Тинко Симов. Сливенската чета е под нарежданията на Сливенската военна област. В Софийско действа Самоковската чета с войвода Кузо Йосифов, подчинена на Софийската военна област.
Има съобщения, че през февруари 1925 г. чета от 20 души е била разбита край село Шишенци, Видинско. При престрелката е убит водачът й. През същия месец от Сърбия е прехвърлена група от около 15 четници. Тя е съставена от емигранти - земеделци и комунисти, - ръководена е от Никола Христов, бивш полицейски пристав по време на земеделското управление. Четниците са забелязани около село Бърложница, Брезнишко, и са разгромени няколко дни след влизането им в България. Четата е имала пакети с динамит за вдигане във въздуха на жп линии, мостове и др.
И други чети са били прехвърляни от Сърбия. Съставът им е бил попълван от избягали метежници от септемврийските събития, както и от земеделци, напуснали България след 9 юни 1923 г. или също участвали в метежа от септември същата година.
През март 1925 г. в Пазарджишкия окръжен съд се е гледало делото срещу бандата на Велко Иванов от село Стрелча, Панагюрско, действала през есента на 1924 г. На Т1 срещу 28 октомври 1924 г. земеделско-комунистически чети са били прехвърлени в страната. В началото на февруари 1925 г. от Сърбия са били изпратени в България разбойниците емигранти Коста Петров, Жеко Киров и Страти Стефанов, които са били инструктирани да се поставят в разпореждане на Централния комитет на БКП, за да вършат атентати и убийства на видни политически лица в София. При разпита след залавянето им се е установило, че първите двама са били от четата на Георги Янчев и Тодор Грудев.
Коста Петров прави пълни признания пред полицията и описва най- подробно повече от 20 акции, които четата е извършила, преди да напусне България на 17 ноември 1924 г. на път за Гърция. Четниците - 14 комунисти и 7 земеделци, са възнамерявали да се прехвърлят в Ниш, където да се поставят в услуга на емигрантските ръководители. Признанията на Коста Петров са публикувани в пресата по онова време. Те са картинни и напълно откровени:
... Откраднахме два овни... нападнахме къщата... обрахме 60 000 лева... нападнахме го и му взехме 17 000 лева... убихме двама селяни... обрахме общината, взехме всичките пушки и патрони, един телефонен апарат, хляб и цървули... убихме един селянин... нападнахме търговци, взехме им праматарските стоки, хляба и около 12 000 лева... нападнахме селски къщи, ограбихме около 40 000 лева и два коня... взехме от надзирателя S000 лева, заграбихме пет коня и три чувала брашно... взехме пушките от общината... заграбихме от много места хляб, кашкавал, сирене и други... ограбихме полицейски участък... откраднахме 6 овци... взехме от общината една кола... от селяните събрахме много продукти, 9 овци... скъсахме телеграфните и телефонните жици...
Главатарите на четата: Тодор Трудов, Георги Янчев, Станко Стаматов, самият Коста Петров и братята Премянови, са били безмилостни:
... Атанас Премянов застреля свещеника... Атанас Премяновуби с дърво гай- даджията и му отряза ушите... Георги Янчев уби Г. Б., а Атанас Премянов му отряза едната ръка и единия крак... Тодор Грудов и Георги Янчев убиха кмета... Георги Премянов и Георги Янчев стреляха през прозореца и убиха Г. И., както си вечеряше с децата... Георги Премянов и Станко Стаматов хванаха кмета и го набиха с пушките си... Атанас Премянов наби един от стражарите... Атанас Премянов с револвер в ръка събра из по-богатите селяни пари колкото можеше... Премянов потърси семейството, за да го избие, но всички отсъстваха от къщи, след което той напръска къщата с газ и я запали... Станко Стаматов залови едно момче милиционер и го закла...
В Горноджумайско войводата ренегат Илия Пандурски предвожда чета, действаща срещу ВМРО в услуга на сръбското правителство. Тя е влязла от Сърбия и е убила известен войвода автономист.
Заловено окръжно на Пловдивската военна област от 19 октомври 1924 г. предупреждава: нека се помни, че само с четите властта няма да се събори, а с масовото въоръжено въстание, което трябва да подготвим... Сега е период на гражданска, упорита, къртовска работа...“
Паралелно с четническите акции се разгръща терористична дейност. В началото - след Витошката конференция на ЦК на БКП от май 1924 г. - към всяка военна област се създава група от по 10 души терористи със свой началник. Центърът също има терористична група в по-голям мащаб, неин началник е Петър Абаджиев. Раздават се парични награди за успешни убийства.
За терористическата дейност получихме окръжно, в което се съобщаваше, че всеки окръг трябва да има от 3 до 6 души терористи, а областта, т.е. окръгът, в който пребивава щабът, трябва да са 10 души. Тяхната дейност трябваше да се изрази в прочистване нашите среди от провокатори и избиване на no-видните личности в средите на управляющите.
Само за няколко месеца от 1924 г. стават 264 терористични и четниче- ски нападения. По други сведения при четнически нападения и акции и в резултат на терористични действия са убити около 800 кметове и секретар- бирници за периода от септемврийския метеж през 1923 г. до атентата на 16 април 1925 г.
Подробни сведения за професионално запланираната и провеждана подготовка за избухване на революцията в България може да се намерят в брошурите на бившия началник на Обществената безопасност Пане Бичев. През есента на 1924 и пролетта на 1925 г. (преди взривяването на църквата „Св. Неделя“) при разкриването на мрежата на комунистическата конспирация - обхващаща цялата страна - държавната агенция по сигурността и правителството са добили ясна представа за мащаба, броя на замесените кон- спиратори, финансирането им от Москва и снабдяването им с оръжие през границите със Сърбия, Гърция и Турция, но главно по установен канал през Одеса - Черно море - Варна и Бургас.
Вече към края на септември и началото на октомври 1924 г. полицията и Обществената безопасност (ОБ) имат достатъчно данни, сведения и факти, които показват, че в България се готви нов метеж, който за разлика от събитията от предната година, се планира от конспираторите да прерасне в революция, последиците от която вероятно ще бъдат пагубни за държавата и обществото.
Ограниченият състав на разузнавателните органи налага усилена работа и необходимост от проникване в центъра на конспирацията, задача с повишена трудност, тъй като предишни опити за вербуване на трайни сътрудници на полицията са завършвали неуспешно или по-скоро постигнатите успехи са идвали на много висока цена. Завербувани агенти са били разкривани и ликвидирани, а нападения върху полицаи и лица, свързани с ОБ, са били чести и особено ефективни от гледна точка на конспираторите.
Пробив е постигнат през октомври 1924 г., когато Никола Кузинчев, бивш македонски войвода и агент на полицията, успява да се добере до връзка с Иван Минков, член на Военната организация (ВО) при ЦК на БКП. Законспириран като симпатизант на революцията и преминал успешно през мрежата на организацията, Кузинчев става доверено лице на Христо Гюлеметов, ръководител на Южнобългарската област на ВО, и Владо Георгиев, който ръководи ВО в Пловдив.
След случаен арест на Владо Георгиев, който става на 18 ноември в Пловдив, се налага незабавен арест и на Гюлеметов. В завързалата се престрелка с полицията той убива един от двамата агенти и сам пада убит. Същото се случва и при обиска в къщата на Георги Митев, друг конспиратор в Пловдив, който е заловен, след като ранява един от агентите на ДБ. Намерените документи в домовете на Гюлеметов и Митев разкриват цялата организация в Южна България и дават възможност на полицията да се запознае с военни карти, фотографии на обекти, шифри и симпатично мастило, сметки по издръжка на четите. Намират и подробни ведомости за съставите на военни поделения - 7 дружина, 9 дружина, 3 конен полк, 3 артилерийско отделение, списъци на петорки и други организирани групи в Южна България, както и боеви инструкции, материали за доставката на оръжие. Тук са и документи, свързани с финансирането на конспирацията, и подробни сведения за местните групи и особената мрежа от връзки между отделните звена и центъра, както и между самите звена.
Според архивните полицейски материали в книгата на Пане Бичев:
За издръжка на четите са предвидени 67 000 лева на месец, разпределени на Борисовградската чета от 13 души - 13 000 лв., на Брациговската 18 души - 18 000 лв., за Лесичевската чета 22 души - 22 000 лв., Старозагорската чета 5 души - 5000 лв., и Хасковската чета 9 души - 9000 лв.
За организационни цели за Пловдивски окръг за заплати - 18 000 лв., за куриери до центъра - 6000 лв., канцеларски - 1000 лв., за куриери до подрайо- ните - 5000 лв., за Карловски район - 5000 лв., Борисовградски - 2000 лв., Станимашки (Асеновградски) - 2000 лв., Старозагорски - 15 000 лв., Хасковски — 10 000 лв., Татарпазарджишки - 6000 лв.
Средствата не се набират от България - голямото мнозинство от замесените в конспирацията са селяни с нищожна възможност да отделят какво- то и да е за революцията, напротив, те очакват заплащане. Парите пристигат от СССР и се разпределят по области и окръзи от специална комисия към ЦК на БКП.
Показанията на Цола Драгойчева при процеса срещу нея през 1925 г. са красноречиви:
... Аз завеждах и финансовата част. Месечният бюджет беше следният: Област[ният] щат 4 души по 3 хил[яди] -12 хил[яди] куриерски, 3 хил[яди] квартирни и 10 хил[яди] непредвидени.
Пловдивски окръг: щаб 3 души по 3 хил[яди] - 9 хил[яди] на всички райони по 2 хил[яди] куриерски, 2 хил[яди] квартирни 1 хил[яда].
За Ст[аро]загорски окръг: щаб 3 души по 3 хил[яди], - 9 за райони 3 хил[яди], 2 хил[яди] куриерски, 2 квартирни 1 хил[яда]. Хасковски окръг: 3 души по 3 хил[яди] - 9 хил[яди], за районни 3 хил[яди] 3 по 2-6 куриерски, 2 хил[яди] квартирни 1 хил[яда].
За организационни тройки, каквито във всички окръзи не можаха да организират, по 1000 лв. Ние не изпращаме суми за толкова тройки, колкото райони имат, а те са ги изразходвали съвсем за други цели, защото такива тройки се искаха по инструкция и ние така им ги изпращахме, въпреки че съобщаваха, че това не е лека работа.
Хасково има 4 района по 1 тройка 12 человека 12 000 лв. Ст[ара] Загора [има] 4 [района по] 1 [тройка] 12 [человека] 12[000лв.].
В Пловдив ги давахме, като знаехме с положителност, че окръжният ще ги изразходва за други цели.
Кръгло 80 000 лв. месечен доход.
Тези суми редовно ни се даваха и когато имаше някоя извънредна работа, искахме допълнително такива. Обикновено окръжните не даваха отчет пред мен, но аз изпращах такъв в София...
За Пловдив обаче ни отпуснаха 20 000 лв., а за Хасково 15 000 лева. Какво обаче е закупено за тези пари, на мен никой не е давал отчет. За декември, февруари, март и април ни изпратиха пари, но за януари не ни изпратиха такива и тогава всички ние изкарахме дни на голяма мизерия. Всичко пари са ни изпратени 355 000 лева.
... Парите в партията оказаха твърде много своето пагубно влияние върху движението, защото и при най-елементарно посягане към какъвто и да било член на партията, за каквато и да било работа, той чакаше възнаграждение. Често пъти дори и партийни членове гледаха на организацията като на сиропиталище. Това създаваше несъмнено един дух на разложение.
Подробни сведения за структурите по места: например за гр. Пловдив: 10 шесторки- 3 петорки- 13 звена със 75 души; Пещера: 1 петорка- 1 шесторка - 2 звена, 11 души, оръжие 50 пушки и 5000 патрона; Батак: 1 шесторка - 1 тройка, 2 звена, 9 души с 5 пушки; Брацигово: 2 петорки - 1 шесторка - 3 звена, 16 души - 10 пушки и т.н. Изброяват се със същите подробности звената в Радилово, Чанакчиево, Жребичко, Козарско, Лъджене, Каменица, Костандово, Ракитово, Перущица, Куртово Конаре, Кара Таир, Кадиево, Брестовица, Татар Пазарджик, Балдево, Черногорово... и още 72 селища, между тях: Сливенски район - общо 25 ядра от 195 души с 30 пушки и 2550 патрона, Хасковски окръг - общо 97 ядра с 525 души, 136 пушки и 6530 патрона...
Изготвени са детайлни прогнози за очакваното състояние на силите на правителството. Предполага се - според разчети на Военната организация, - че властта може да разчита общо на около 100 000 души. В тях се включват 70 000 армия и жандармерия, фашистка милиция около 20 000, полиция 7000 и от разни други организации - 3000.
Мащабът на замислената революция е умопомрачителен: намерените данни и сведения се отнасят само за част от страната. С право ОБ заключава, че конспирацията е много мощна и е проникнала в редица населени места в България: задача, която е невъзможна за постигане в краткото време между разгрома на метежа през септември 1923 г. и разкритията - само година по- късно. Явно структурите са били в процес на изграждане още преди 1923 г., снабдяването с оръжие и доставката на финансови средства от СССР - също.
Смята се, че решителността и ентусиазмът на военното ръководство се дължат на преките му връзки със съветското Главно политическо управление, което ги снабдява с пари и въоръжение. Според историка Стойчо Грънчаров „големите средства за издръжка и въоръжаване на терористите, включително фаталният взрив, идват от Комунистическия интернационал .
Съветското военно разузнаване помага за организиране и провеждане на въоръжена борба, като за това в България са изпратени военният разузнавач Христофор Интович Салнин («Осип»). С него пристига и Иван Винаров. За прякото ръководство на Военната организация на БКП, организирала атентата в „Св. Неделя“ през 1925 г., от Съветския съюз в България е изпратен Михаил Малхазович Чхеидзе. Той е военен специалист, випускник на Военната академия на РККА и офицер от „Разведупр“ на Червената армия.
По непълни данни от 1922 до януари 1925 г. за нелегалната военна организация на БКП СССР прехвърля през Черно море: 800 винтовки, 500 револвера, 500 ръчни гранати, 150 килограма взрив, а в тайни складове се намират други 1600 винтовки, 200 револвера, 25 картечници, 2000 ръчни гранати и взрива.
В инструкцията по минноподривното дело на Военната организация при ЦК на БКП, съставена от запасния капитан Иван Минков, изрично се съобщава:
... Оставете всекаква хуманност и тям подобни дивотии... В гражданската война от противниците ще има успех този, който със своята смелост и дързост на действията си не се справя с обстоятелството, че ще бъдат унищожени повече материални блага от обществените и частни имущества. Ще победи този, който не спазва никакви правила на хуманността и други дивотии, които могат да бъдат измислени.
В Инструкцията-окръжно, намерена от полицията при обиските в Пловдив, нарежданията на ЦК на БКП са формулирани в 13 точки, в които се дават подробни указания на всички, които ще ръководят местните структури при избухване на революцията.
... 2) Да запази реда в участъка си, като не позволява на никакъв човек да излиза от къщи и ако има такъв, да го обезоръжи и държи при себе си, ако е съмнителен, и да го вземе при себе си като деец, ако са сигурни в него.
... 4) На враговете пред къщите им да се поставят часови или експлозиви и в случай на действие от тяхна страна да се хвърлят във въздуха...
... 7) Заловените врагове се обезоръжават и в момента затварят в някоя стая от заведението и добре да се пазят. Противопоставящите се да се убиват на място...
На 5 декември 1924 г. агентът Кузинчев се сдобива с ново окръжно на ЦК на БКП, с което се >
... нарежда на окръжните и околийски началници да представят точни сведения за числеността на бойните ядра и количеството на бойните припаси и оръжие... Оръжието и бойните припаси ще се отбелязват с дроби, като в числител означавате пушките, а със знаменателя патроните. Парабелите и патроните за тях ще означавате по същия начин. Бомбите и взривните вещества ще се означават с първоначалните им букви. Така попълнени сведения да бъдат готови към 15 декември.
Към края на декември за полицията се изяснява, че подготовката върви към своя завършък, след което ще последва сигнал за избухване на революцията - действие, което може да има съдбоносен край за България. Необходими са бързи действия за париране на подготовката за революция и особено належащ е въпросът за удар по ЦК на БКП и Военната организация.
В процеса на трескавата работа по разкриване на седалищата на членовете на ЦК Кузинчев се добира до Никола Желязков и Иван Колев - връзки между ЦК и ВО. След неуспешни опити за задържането им терористите на партията ликвидират агента Кузинчев - явно ВО се е добрала до връзките му с Обществената безопасност.
Но на 17 февруари 1925 г. полицията успява да арестува Никола Желязков, завеждащ връзките между отделните секции при Военния център. На 19 февруари при казармите на I пехотна дружина часовоят Балджиев е убит от Атанас Премянов, който след това по нелегален канал избягва в Сърбия. Скоро след залавянето на Желязков властта арестува Иван Ц. Колев, втората връзка на Военния център, и терориста Асен Христов Павлов. Малко преди това са заловени Петко Напетов и Никола Клисаров - важни участници в конспирацията на равнище ЦК и ВО. Чорапът започва да се разплита.
Посредством Никола Желязков е открита нелегалната квартира на ул. „Русалка“ № 3 в София и в същия ден - на 26 март 1925 г., полицията проследява и се опитва да задържи Яко Доросиев и Марко Фридман. Доросиев е член на ЦК на БКП и на ВО, той е главната връзка между ЦК и ВО и стои начело на секцията по четническата и терористичната дейност. В завързалата се престрелка той се самоубива, а Марко Фридман, след като убива подпоручик Ковачев, успява да избяга, макар и ранен в двата крака. Укрива се при Иван Перчемлиев, а оттам при Адела Николова. Последните двама след атентата в църквата „Св. Неделя“ ще бъдат осъдени на смърт.
При обиска на „Русалка“ № 3 полицията намира взривове, адска машина и много документи, разкриващи революционната структура в Трета революционна област - Видин, Враца, Белоградчик, Плевен и другаде, с пълен и подробен план за началото на бунта и всички задачи, свързани с оперативните задачи на окръзите. Предвижда се в деня на обявяване на въстанието нахлуване на хиляди емигранти, чети и дружини от Сърбия. Намерените документи доказват с пълнота и участие в т.нар. Единен фронт, формиращ се още през 1924 г.
Паралелно с комунистическите структури се образува и друга такава, ръководена от някои от водачите на БЗНС, но със същите цели и задачи, как- то и комунистическите. Начело са: Петко Д. Петков, Димитър Грънчаров, Николай Петрини, Христо Косовски и др. През 1924 г. ръководствата на тези две тела се обединяват в името на Единния фронт, който издига принципа на селско-работническа диктатура.
През ноември 1924 г. двата революционни комитета на Единния фронт започват съвместна дейност, като Иван Манев влиза като комунист в комитета на левите земеделци, а земеделецът Петрини - в комитета на комунистите. След известни разногласия за сливането на двата комитета в края на декември 1924 г. зад граница има вече общ революционен комитет, а в края на януари 1925 г. в София се конституира общ единофронтовски комитет в състав: Димитър Грънчаров, Николай Петрини, Иван Недялков, Христо Косовски - земеделци, и Коста Янков, Станке Димитров и Иван Минков - комунисти.
Общият единофронтовски комитет решава да се обяви въстание през април или началото на май, за което се известява Коминтернът. Следва нареждане № 2960 от 12 март 1925 г., в което Изпълкомът на Коминтерна изпраща строго поверително писмо до Балканския център с постановление на Балканската комунистическа федерация. В същото се дават подробни указания за провеждането на въстанието - оръжието се раздава в нощта на 15 срещу 16 април, а денят и часът ще се съобщят допълнително.
Междувременно набезите на комунистическо-разбойническите чети продължават, както и отделните терористични акции. Към Централния комитет на БКП е създадена Специална наказателна група, включваща Станке Димитров - Марек, о.з. капитан Иван Минков и Вълко Червенков, със задача извършване на убийства на хора на възлови длъжности в армията, полицията и висши държавни служители. Военната организация на БКП, ръководена от о.з. майор Коста Янков и Иван Минков, сформира малки терористични групи („шесторки“).
В Пловдив е нападнат и ранен о.з. подполковник Щерю Ликоманов, началник на Бюрото за обществена безопасност, в същата престрелка е убит Върбанов, секретар на Пловдивската община. В Бургас е ранен заместник- началникът на обществената безопасност. На гара Костенец пада убит, може би безпричинно, капитан Беров. Прави се опит за голям атентат във Враца, който за щастие е осуетен от полицията.
На 17 декември в София пада убит прокурорът Йоаким Димчев. Станке Димитров - Марек съобщава в Москва:
Убийството на прокурора Димчев трябваше да стане като първи акт на централната терористическа група, налагаше се да се удари неголямо политическо лице, за да се сондира почвата, да се види как ще се отговори и съобразно с това да се решава за бъдеще.
Терористичната група на Петър Абаджиев подготвя покушението над професор Никола Милев, което е извършено на 13 февруари 1925 г. в София. Решението е на наказателната тройка към ВО, а извършителят е кукушанинът Милан Манолев. Професорът е виден български историк, публицист, държавен деец, дипломат и участник в македонското революционно движение. Той е директор на вестник „Слово“, председател на Дружеството на столичните журналисти, първомайстор на масонската ложа „Зора“ и народен представител. Милев е един от основните идеологически противници на Коминтерна и на неговите привърженици в македонското движение.
Известният анархо-комунист Георги Шейтанов се хвали, че той и съмишленикът му Желю Грозев са истинските убийци. Запазен е разговор между Георги Шейтанов и Иван Шейтанов, брат на Георги, за убийството на Никола Милев:
Никола Милев беше професор, вдъхновител на върховистите, културен, сказ- чик и зъл, студен, жесток човекомразец. Той беше истинският създател на фашисткия Закон за защита на държавата.
... Стана вече нетърпимо... Нека най-сетне и те да разберат нещо от своя терор... Тешихме, че Никола Милев е в дъното на този терор и той трябва да бъде премахнат. Такова е становището и на Единния фронт, но аз и Желю също мислим така... Един ден Милев държа в Софийския университет поредната си сказка, в която каза, че разбойници като нас „трябва да се избиват като кучета"... Е, добре, скоро след това го пресрещнахме на улицата - недалеч от университета. Аз го заговорих... „Г-н професоре, бяхме на вашата сказка..." Двамата стражари, които го охраняваха, ни гледат, но виждат: ние - елегантни, внимателни, учтиво говорим с господин професора... „Говорихте, че левичарите трябва да се избиват...", той се подсети, взе да поглежда към охраната, а те се поприближиха, но аз избързах, „сега ще ви покажем как става това..." и докато се доизрека, Желю вече изгърмя, аз - по стражарите и... така... „Беше мръсник" - ми каза Георги.
Георги Шейтанов, участник в много набези, грабежи и убийства, самостоятелно и като четник, е бил заловен на 26 май 1925 г. с няколко съмишленици край Нова Загора, откъдето са закарани в околностите на гара Белово и там са екзекутирани. Съществува и друга версия, че Шейтанов не е убит от полицията край гара Белово, а е отведен в околностите на Горна Джумая (дн. Благоевград), където е съден и разстрелян от хора на ВМРО-Иван Михайлов заради участието му в убийството на професор Милев.
Полицейските разкрития на 26 март 1925 г. принуждават конспирато- рите да бързат. Засиленият натиск заплашва физическото оцеляване на лидерите на организацията и допълнително изнервя ръководителите на ВО. На 10 март е приета промяна в Закона за защита на държавата, която увеличава правомощията на властите - смъртна присъда се полага не само за дейците на нелегалната БКП, но и за тези, които им помагат и ги укриват.
Същевременно полицията продължава успешно действията си за неутрализиране на нелегалната структура на БКП. На 11 февруари 1925 г. е убит Вълчо Иванов, влиятелен функционер на софийската организация на БКП. Четири дни след убийството на професор Милев, на 17 февруари, е убит депутатът Тодор Страшимиров, комунист и брат на писателя Антон Страшимиров. Убиецът успява да избяга и остава неразкрит. На 6 март пада убит друг негов съпартиец, депутатът Хараламби Стоянов. Смята се, че и двете убийства са отмъщение за акцията срещу професор Милев и наказание за подбудителите й.
Още през декември 1924 г. група дейци на Военната организация вербуват Петър Задгорски, клисар на църквата „Света Неделя“. Димитър Хаджидимитров и Димитър Златарев, ръководител на секцията по въоръжението във ВО, предлагат да се убие директорът на полицията Владимир Начев и по време на опелото му да се извърши мащабен атентат. По този начин те се надяват да ликвидират голям брой ключови фигури в полицейската и военната йерархия и да намалят натиска, оказван върху БКП от властите.
Друга набелязана жертва е висшият полицай Пане Бичев, който има решителна роля при разгромяването на комунистическата конспирация. Оказва се, че всеки опит за покушение срещу Начев или Бичев ще бъде твърде рисков - и двамата са също опитни в конспиративното дело, а и с много добра охрана, - затова ВО решава да избере други мишени.
Властта е предупредена, че всеки момент може да се даде сигнал за начало на революцията, заловени са нареждания и заповеди на Коминтерна от Москва, които сочат решителния ден към средата на април. От германското разузнаване също се получават сведения, че се подготвя революция, както и намеренията за голям атентат. Пълномощният министър Методи Попов е предупредил правителството в София.
Армията и полицията са били в процес на подготовка. Правителството на Ал. Цанков отхвърля предложения за обявяване на военно положение или да се вземат заложници. Мобилизирани са били обаче 20 000 души от запаса на армията. Въпреки че полицията - вероятно също и правителството - е подготвена и готова да даде отпор, съвсем не е ясно откъде ще дойде сигналът, кой ще бъде денят и какво точно ще се случи.
На 14 април по обед в София се разнася новината, че е извършено покушение срещу цар Борис III в прохода Арабаконак. Има жертви, но царят остава невредим. Какво е означава станалото, това ли е очакваният сигнал за начало на революцията?
В 10.30 часа сутринта на 14 април група анархо-комунисти, членове на Копривщенската чета, атакуват автомобила, с който царят се движи на път към София. В леката кола освен него пътуват ентомологът професор Делчо Илчев, ротмистър Стаматов и ловецът Петър Котев. Нападателите са Васил Икономов, Васил Попов - Героя/Доктора, Нешо Тумангелов, Нешо Мандулов и Антон Ганчев. Последните трима са комунисти.
Четниците, които се намират в засада, забелязват три коли, последната от които е пътнически автобус. Те решават да пропуснат първата кола и да атакуват втората. След като първата преминава, Антон Ганчев се появява изненадващо зад завоя. Шофьорът, Лазар Цуцулов, го забелязва и прави опит да спре. Царят, Илчев и ротмистър Стаматов започват да стрелят. Залегналият Ганчев и притичалите Икономов, Тумангелов, Мандулов и Васил Попов - Героя откриват масирана стрелба, а Икономов хвърля две бомби, едната от които избухва близо до телеграфния стълб и успява да повреди и обърне царския автомобил. От колата изпада ловецът Петър Котев, който е убит от изстрелите на четниците. По същото време загива ентомологът Илчев, който е прострелян или е убит от взрива на бомбите.
Ротмистърът Стаматов успял да залегне в канавката и продължил да стреля срещу нападателите, давайки възможност на царя да се спаси и да излезе извън обсега на куршумите. Сам срещу четиримата нападатели, Стаматов поддържал огъня, докато царят успял да спре идващия автобус, и след това потърсил прикритие. Царят върнал автобуса обратно в Орхание (сега Ботевград) и начело на взвод войници от местната казарма и полиция пристигнал обратно на мястото на нападението. Там заварва Стаматов и Цуцулов.
Икономов, Тумангелов, Попов, Ганчев и Мандулов са се оттеглили в гората, но са имали време и възможност да претърсят автомобила и да вземат пушките на ловеца и ентомолога, както и бинокъла, раницата и ловната пушка на царя.
Царят и Стаматов се спасяват, но загиват пътуващите с тях ентомолог Делчо Илчев и ловджията Петър Котев. Впоследствие се оказва, че Илчев е бил във връзка с комунистите и вероятно им е вършил услуги, между които - може би - уведомяване за маршрута на царската група и времето на преминаването през Арабаконак.
Има две версии за подготовката на атентата. Според едната отвличането на царя е планирано предварително с цел да бъде разменен срещу множеството политически затворници. Или да бъде убит - може би като сигнал за избухване на революцията. Според другата, след като четниците са нападнали пътниците в автомобила, едва тогава са забелязали кой се вози в него. Това означава, че атентатът не е бил предварително подготвен, а е в резултат на случайна среща на четниците с царския автомобил.
Изглежда, че убийството на генерал Коста Георгиев, което се извършва близо до църквата „Св. Седмочисленици“ в София на същия ден (вечерта) - на 14 април, - когато е станало покушението в Арабаконак, е минало някак си незабелязано. Пресата, обществото и гражданството се интересуват главно от нападението срещу царя и се радват на щастливото му избавление.
На 15 април към 11 часа е отслужен тържествен молебен, на който присъстват всички министри начело с министър-председателя Александър Цанков, редица народни представители и граждани. Всички дружно заклеймяват извършителите, наричат ги предатели и цареубийци. Може би някои от тях и да не са толкова разтревожени. За станалото официалната преса и управляващите обвиняват комунистите и земеделците.
След поемането на курса към революция - препоръчана от Коминтерна в Москва и решена на Витошката конференция на БКП през май 1924 г., зачестяват набезите на комунистическо-разбойническите чети, убийствата на видни държавни и партийни функционери за сплашване и създаване на атмосфера на терор и несигурност в държавата. Търси се обаче показен и решителен удар върху властта.
През есента на 1924 г. ръководството на Военната организация решава да взриви „Юнион клуб“, където се събират министри и членове на Военната лига, подпомогнала Цанков при преврата, но и чужди дипломати и журналисти. Военната организация има доверен човек от персонала на клуба, но проектът пропада заради възможните последици, засягащи евентуалните жертви сред чуждите дипломати. Освен това сътрудникът на терористите е уволнен. Появява се идеята за взривяване на Народното събрание по време на заседание на парламентарната група на правителственото мнозинство. И тази идея е отхвърлена поради логистични съображения.
Точно срещу настъпващата 1925 година е замислен атентат, който да вдигне във въздуха Военния клуб. Това трябва да стане, докато държавният глава цар Борис III по тогавашния обичай поздравява столичани с Новата година.
Атентатът - пише Ал. Цанков - биде осуетен, защото адската машина бе открита случайно.
Левите земеделци-единофронтовци, постигнали споразумение за съвместни действия с комунистите, също работят по въпроса. Димитър Грънчаров внася предложение да се взриви катедралата „Свети Александър Невски“, като се избере моментът на нейното освещаване. Този план също е осуетен, но поради предателство - един от предполагаемите участници го издава на полицията. Изглежда, че целта на терористите е не само да извършат показен атентат, но и да убият колкото се може повече хора, като изберат момент, когато цялото държавно ръководство или поне голяма част от министри, висши военни и полицаи са събрани на едно място. Търси се не само ефект, но се разчита и на последиците от подобен терористичен акт, който може с един удар да обезглави управляващите и да улесни началото на революцията.
Петър Задгорски е клисар в храма „Св. Крал“ (църквата „Света Неделя“) от 30 ноември 1921 г. През декември 1924 г. той предлага на сътрудника на Военната организация Димитър Хаджидимитров - Митрето, на тавана на църквата да се складират оръжия и боеприпаси. Тя е и подходящ обект за извършване на атентат, тъй като служи като софийска катедрала и се използва при тържествени случаи, когато може да се очаква събиране на важни и известни хора.
В Изпълнителното бюро на ЦК на БКП са трима души: Коста Янков, Иван Манев и Станке Димитров - Марек. Те одобряват идеята и нареждат да се складира голямо количество взрив в очакване на подходящ случай.
Постепенно и на малки пакети взривът е доставен. Към средата на март 1924 г. работата е почти приключена, остават логистични подробности и координиране на действията. Петър Абаджиев, помощникът му Асен Павлов и членовете на щаба на Военната организация Иван Минков и Димитър Златарев се срещат, за да уговорят техническите подробности. Минков е бивш сапьор и е вещ по минноподривно дело.
Приготовленията за „голямата работа“ - както дискретно е била наричана акцията между конспираторите - са завършени, сега е необходимо да се вземат политическите решения. Те са три: решение/съгласие/одобряване на атентата от ЦК на БКП след доклад на Военната организация, че всичко важно е приключено и препоръките са да се действа. Това решение трябва да бъде координирано с Виена - където е Задграничното представителство на партията (Васил Коларов, Георги Димитров и току-що пристигналият Станке Димитров - Марек) - и с ръководството на Коминтерна в Москва. Коминтернът е финансирал предприятието, както и доставката на необходимия взрив и оръжие.
Втората задача е да се определи жертвата/мишената/примамката, която да привлече необходимите за целта важни лица в църквата. И накрая - определянето на точния ден и час за извършване на акцията.
Атентатът в църквата „Света Неделя“ не е случайно хрумване на група терористи, нито е импровизация, извършена за няколко дни. Това е добре замислена акция, планирана поне пет месеца преди извършването й, обсъждана и решена на заседания на ЦК на БКП и на Военната организация и изпипана до най-малките подробности. Факт е, че обсъжданията, решенията и подготовката на атентата остават в пълна тайна до самия час на запалването на фитила в църквата, въпреки че повече от няколко дузини терористи са били в течение на акцията.
Когато взривът избухва, покривът на църквата се срива и загиват или са ранени повече от 700 души. Правителството, държавата и обществото са напълно изненадани, макар че предупреждения за „нещо голямо и жестоко“ витаят във въздуха, а в полицията и Обществената безопасност има предостатъчен брой сведения за предстояща революция, предвидена да избухне по същото време, когато става атентатът. Но атентатът има своя богата предистория.
В ЦК на БКП има проблем: от 11-те негови членове, избрани на Витошката конференция през май 1924 г., налице са само четирима: Иван Манев, Коста Янков, Тодор Павлов и Петър Искров, шефът на Комсомола. Трима са във Виена: Васил Коларов, Георги Димитров и Станке Димитров - Марек; Христо Кабакчиев е в затвора, Тодор Петров е починал, Димо Хаджидимов е убит, а Яко Доросиев се самоубива при престрелка с полицията.
С писмо от Виена Марек известява ЦК, че той и Георги Димитров са „за“.А За Васил Коларов се твърди, че е бил„против“ но това не е много сигурно, понеже липсва ясно изразен категоричен отказ от негова страна.
А Георги Димитров по-късно отрича даденото си съгласие и въпросът почти приключва, когато Петър Искров на съвещанието в Москва през август 1925 г. потвърждава становището на Георги Димитров, изразено в писмото от Марек. „Почти“, понеже в партийната литература след отстраняването на Петър Искров от ръководството на БКП се подкрепя твърдението, че Георги Димитров не е бил съгласен с атентата. Петър Искров освен свалянето му от ръководни длъжности е и убит в СССР през 1938 г. по време на чистките.
От четиримата останали членове на ЦК на БКП Иван Манев и Петър Искров са „против“ Коста Янков (Военната организация) е „за“ а Тодор Павлов се колебае, първо е „против“ после е „за“, а след смъртта на Яко Доросиев Иван Манев променя мнението си и също е „за“. При създалото се положение становището на БКП е „за“ атентата. Въпреки взетото решение има изразена неувереност и липсва единодушно съгласие, поне в началото на разискванията. Това води до по-нататъшно разцепление в партийната върхушка и монолитността на партията не се консолидира чак до 1931-1932 г. В края на краищата революция не избухва, партията дава скъпи жертви след атентата и - най-неприятно - Коминтернът й търси сметка за неуспеха.
Но зарът е хвърлен - решението да се взриви църквата е взето. Денят е определен - Велики четвъртък, 16 април. Това е впрочем денят, който е предварително определен като начало на революцията с решение на Коминтерна. Този ден се знае от правителството и от полицията, оповестен е във вестниците, за него е известно и в чужбина. По-долу ще се спрем по-подробно на този въпрос.
Набързо трябва да се намери мишената - това трябва да е достатъчно важна и значителна обществена личност, която на опелото трябва да събере колкото се може повече големци, за да може акцията да завърши с успех. При това в седмицата преди атентата в партията се забелязва суматоха и немалко объркване.
Вземането на окончателно решение „за“ или „против“ се оказва трудно, полицейските мерки се засилват, включващи нови арести и убийства. Коминтернът в Москва е решил, че линията, поддържаща наличие на революционна обстановка, е сменена (тези известия идват много късно в София). В ръководството на БКП - по-скоро в онова, което е останало от него след вече дадените скъпи жертви - съществува отчаяние от допуснатите загуби. Създала се е известна нервност, изразяваща се в непоколебима решителност да с
ДОРИ НА 85 МОГАТ ДА ТИ ОТНЕМАТ ДЕВСТВЕНО...
Само за жени (13)
