Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.02.2023 18:03 - История на БКП
Автор: trashliev Категория: Политика   
Прочетен: 113 Коментари: 0 Гласове:
1



 Първа глава

Пролог: 1919-1923

Българската социалистическа партия /БСП/ е наследник на създадената на 2 август 1891 г. на връх Бузлуджа Българска социалдемократическа партия, обособена през 1903 г. в Българска работническа социалдемократическа партия /тесни социалисти/. Сред основателите и най- изявените дейци в историческото развитие на Партията са: Димитър Благоев, Георги Кирков, Христо Кабакчиев, Георги Димитров и много други.

http://bsp.bg/about/history.html Сайтът на БСП, 25 януари 2018 г.

Преминавайки през огъня, ние станахме смели до безразсъд- ство. Бомба, отрова, разстрел - ето нашата нова психология.

Васил Коларов, 14 декември 1925 г.

През 1919 г. българските комунисти се организират в партия от болше- вишки тип. Оттогава приемат името „комунистическа партия“ и започват да се наричат БКП: Българска комунистическа партия. Но те броят началото си от 1891 г. и независимо от промените в името си през годините - БРСДП, БРСДП (т.с.), БКП, БРП, БРП (к), пак БКП, накрая и досега БСП - остават същата партия с неизменни позиции, макар че претърпяват частични тактически промени и метаморфози.

Историята им от 1891 до 1919 г. е достъпна, известна и разисквана надълго и нашироко. За тези, които се интересуват, няма липса на източници, но за целите на настоящото изследване годините от 1891 до 1919 представляват само ограничен интерес. В известен смисъл - и в ретроспекция - този период от 28 години е време на съзряване, идеологическо и партийно избис- тряне и въпреки еклектиката, която представлява на пръв поглед, през тези

години може да се съзре онази червена нишка, която най-после получава реализация с преклонението пред успеха на Руската революция от октомври/ ноември 1917 г.

Следващите 28 години завършват с Петия конгрес на Партията през 1947 г. и съвпадат с пълната победа в борбата за власт. Третите 28 години - до 1975 г. - са годините на победилия социализъм, а последният отрязък, период от 14 години, завършва с падането му от власт. То е номинално, фактически БКП загубва властта чак след изборите от 1991 г. Изминалите последни 28 години - от 1989 г. до датата на настоящото изследване, - както и първите 28 години ще останат извън рамките на разказа ни. Други ще поемат изследванията върху дейността на българските комунисти в бъдещето, а дотогава не е невероятно миналите изследвания да се окажат остарели и може би заменени с нови.

Важният период в историята на българските комунисти - от гледна точка на повествованието - започва с началото на тяхната болшевизация. След разцеплението между тесни и широки социалисти през 1903 г. тесните социалисти на Димитър Благоев крачат доста уверено по стъпките на болше- виките на Ленин, който през същата 1903 г. скъсва с меншевиките - руският аналог на българските широки социалисти, съперниците на Благоев.

Разбира се, нещата не са толкова схематични: меншевиките на Плеханов, Мартов и Акселрод не се родеят непременно с Евтим Дабев и Янко Сакъзов, а и самият Благоев - по сведения на съвременниците му - до края на живота си не е могъл да смели идеите на Ленин и си е останал ортодоксален марксист, макар и по-наляво от западноевропейските марксисти - Едуард Бернщайн-Карл Кауцки-Жан Жорес-Емил Вандервелт.

Скъсването на пъпната връв, тоест превръщането на българската социалдемократическа партия (тесни социалисти - БРСДП (т.с.) в Българска комунистическа партия (БКП) и същевременно член-основател на Коминтерна от 1919 г., настъпва преди смъртта на Димитър Благоев (1856-1924). Да не се забравя, че известните имена в Партията - освен Георги Кирков, най-ранният сътрудник и приятел на Благоев, роден в 1867, починал през 1919 г. - са Христо Кабакчиев (1878-1940) и Тодор Луканов (1874-1946). По времето на дългото боледуване на Благоев именно Кабакчиев е бил партийното лице пред света, а Тодор Луканов е считан традиционно и дори формално за заместник на Благоев в организацията и структурата на партията. Той създава комунистическа династия.

Баща му е поп Лукан Станчов Луканов, член на революционния комитет в Ловеч, станал известен след залавянето на Васил Левски през 1873 г. Синове на Тодор Луканов са лекарите д-р Андрей Луканов, д-р Алберт Луканов и Карло Луканов. Дъщерите му са Вела Луканова, която заема длъжността управител на БНБ (1955-1959) и Соня (Софка) Луканова.

Карло Луканов е известен деец на БКП, говорител в българската емисия на радио Москва по време на Втората световна война, вицепремиер (19521954, 1956-1957) и външен министър (1956-1962), чийто син Андрей Луканов, също виден партиен деец, е премиер (1990), вицепремиер (19761987), министър (1987-1989), убит в София през 1996 г. Убийците му са намерени и осъдени, но след това оправдани и пуснати на свобода. Говори се и за руска следа в посегателството върху новия премиер на България.

Васил Коларов (1877-1950) става член на ЦК през 1905 г. Той е протеже на Благоев, „предан ученик“, през 1904 г. е лично посочен от него за ръководител на пловдивската организация, след като главната квартира на Партията е преместена в София.

Георги Димитров (1882-1949) се издига предимно като синдикален деец, той е без формално образование (всички други ръководители по това време са добре образовани и ерудирани) и не получава национална известност до началото на 20-те години, но става член на ЦК през 1909 г. Той и Васил Коларов минават за младши ръководители и влиянието им в ръководството на партията нараства едва след събитията от 1923-1925 г. и преминаването на партията в нелегалност, когато ръководството й е в Москва, Виена или Берлин, но винаги свързано с Коминтерна и с техните имена. Дейците, които ръководят кадрите в България, постепенно са изтласкани, разгромени идеологически и накрая физически унищожени.

Важна отличителна особеност на българските комунисти - в сравнение например не само с широките социалисти в България, но и с ръководителите на главните балкански и европейски леви партии - е, че те се обособяват и получават марксизма не от извора му - от Западна Европа: Германия, Франция, Англия, а от Русия.

Димитър Благоев като студент в Петербург през 1883-1884 г. основава първата в Русия марксистка група, наречена „Освобождение на труда“. Георги Кирков („Майстора“) следва в южнославянския пансион в Николаевск. Следва и завършва картографска школа във Виена през 1892-1895.

Янко Сакъзов, най-известната фигура сред социалдемократите - широки социалисти, също започва следването си в Русия - 1878-1881 г., - но след това завършва в Германия (1881-1883), а сетне следва и вЛондон през 1883 и в Париж през 1884 г. И придобива образователна и езикова школовка, как- то и вероятно начален старт в марксизма предимно на Запад.

Никола Габровски и Никола Харлаков, видни деятели в партията на Благоев, също учат в Русия, последният в Киевския университет. За Георги Димитров не е известно да е завършил гимназия или дали е учил след 12-го- дишната си възраст.

Васил Коларов следва право във Франция и завършва в Женева, Швейцария. Като него е Христо Кабакчиев, който следва медицина във Франция и право в Женева. Тодор Луканов също завършва право в Швейцария.

При всички случаи БКП от самото си обособяване през 1919 г. се ориентира към Русия и ленинското крило от руската социалдемокрация и тази ориентация ще бъде не само запазена, но и ще премине в съзнателно подчинение на руските, след това и на съветските болшевики, докато кулминира в пълната доминация на СССР не само на партийно, но и на държавно равнище.

Ако до началото на Европейската война (1914 г.) българските комунисти, тогава наричащи се тесни социалисти, понякога са се увличали в революционна фразеология, издигали са призиви за социалистическа революция, въоръжена борба на пролетариата за сваляне на буржоазния режим и други подобни, те са оставали без особен отклик сред обществото главно поради явната невъзможност на последователите на Благоев да изпълнят своите призиви. Нямат достатъчно членска маса, средства, спонсори и оръжие.

По време на войната обаче, и особено към нейния край, подобни призиви вече не са утопия, нито само фантазии, отправяни от идеалисти - последователи на марксизма, - а започват да се превръщат в реалност. Руските социалдемократи след разкола в руското социалистическо движение през 1903 г. се радикализират и водени от Ленин, формират малката, но борбена и много жизнена болшевишка фракция, ориентирана към програма за насилствено сваляне от власт на царския режим. Те печелят последователи сред други социалистически групи и партии в Европа и не само там. Особен отклик получават техните програмни идеи и схващания за бъдещето на социалистическата революция в България.

Българските социалдемократи по същото време се разцепват главно по въпроса за същността на марксисткото разбиране относно динамиката на бъдещата революция. По-голямата част от тях - Българска работническа социалдемократическа партия, широки социалисти (БРСДП /ш.с./) - остават във Втория социалистически интернационал и следват по стъпките на западноевропейската социалдемокрация, която вече е извоювала немалко права на работническата класа чрез синдикална дейност и парламентарно участие. Другото крило също запазва оригиналното название „Българска работническа социалдемократическа партия“, но прибавя към него „тесни социалисти“ - БРСДП (т.с.), за да подчертае привързаността си изключително към интересите, борбите и тежненията на пролетариата, а не към всички наемни класи, както съперниците им „широки социалисти".

Твърде рано, още от началото на съществуването си като самостоятелна партия, тесните социалисти започват развитието си паралелно с радикалното движение на Ленин. До началото на Европейската война през 1914 г. тези две партии се сближават, а се появяват и други революционно настроени групи и фракции в повечето европейски социалдемократически партии. През войната Вторият социалистически интернационал е в безизходица. Тогава главните социалистически партии в Европа за много кратко време се превръщат от интернационалисти в патриоти, застават на различни позиции във войната и не съумяват да излязат с обща програма. Ленин още на 1 ноември 1914 г. в манифеста на болшевишката партия издига идеята за създаване на нов интернационал, за революция и за превръщане на империалистическата война в гражданска.

През септември 1915 г. в Цимервалд, Швейцария, Ленин свиква конференция с участието на множество европейски социалистически партии и фракции, настроени против войната. Васил Коларов присъства като български делегат. Там се оформя и т.нар. фракция на „левите цимервалдисти“, екстремисти, водени от Ленин и изпаднали напълно под влиянието на крайните му схващания за използването на войната като двигател на социалистическа революция и коренно преобразуване на европейските държави чрез диктатура на пролетариата.

В края на април 1916 г. Цимервалдското движение провежда втора конференция в Кинтал, Швейцария, този път без българско участие, понеже Георги Кирков и Васил Коларов получават отказ за транзитна виза от Австрия (България е вече влязла във войната на страната на Централните сили). Тесните социалисти - все повече завиващи наляво и заставащи на позициите на Ленин - през 1917 г. приветстват Февруарската революция в Русия, която руските болшевики се стремят да превърнат в пролетарска и действително - девет месеца по-късно - жънат успехи.

Октомврийската революция окончателно ориентира българските тесни социалисти към приемане на лозунга на Ленин за превръщане на империалистическата война в гражданска. Дотогава, а и малко след това - чак до основаването на Коминтерна - партията се въздържа от въоръжени акции и приемането на войнствените лозунги остава само на хартия. По този начин тесните социалисти изпускат възможността да използват за свои цели недоволството на част от българските войници от разгрома на България във войната.

Радомирското въстание от септември 1918 г. и последвалото обявяване на Владайската република са изключителна заслуга на БЗНС (българските земеделци), докато социалистите на Благоев остават безучастни наблюдатели. Поради малобройността си е малко вероятно, че биха играли роля в събитията дори да имаха желание за това.

След няколко месеца тази позиция се променя. Руските болшевики вече са завзели властта, но се намират в положение на гражданска война. Нуждаещи се от международна помощ, те свикват от 2 до 6 март 1919 г. в Москва международна сбирка, на която присъстват делегати от 35 комунистически партии, комунистически групи и леви крила в социалдемократически партии, включително и от Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти).

На сбирката, която ще остане в историята като Учредителен конгрес на Третия, Комунистическия интернационал (Коминтерна), Ленин изнася доклад „За буржоазната демокрация и диктатурата на пролетариат“, в който отбелязва основните цели на създаващото се обединение? Партията на Благоев е представена от Кръстю Раковски, който одобрява новия Интернационал и след като подписва документите по пълномощно и на румънската социалистическа партия, става един от петте членове на Изпълнителния комитет заедно с Ленин, Троцки, Зиновиев (председател) и Фриц Платен.8

По своя замисъл Коминтернът е изграден като световна партия на революционното действие, поставяща си задачата да бъде ръководен център за подготовката и осъществяването на световната социалистическа революция. Но това е само на пръв поглед. По думите на един съвременник тя се оказва Министерство на съветското правителство за провеждане на световната революция.

Освен единна световна организация Коминтернът представлява, от друга страна, и сплотен съюз на отделните национални комунистически партии, които стават негови секции, както и на регионалните им обединения, каквото е например Балканската комунистическа федерация. Най-характерните черти на Коминтерна са строгата централизация, желязната дисциплина и пълната липса на самостоятелност на отделните национални партии, за чиято цел се създават задгранични отделения и спомагателни бюра на Изпълнителния комитет и негови представители се прикрепят към отделните партии.

Ръководната роля в Коминтерна: идейно-политическата, организационната и материалната, в това число и финансовата, се осъществява от Руската комунистическа партия (болшевики) и респективно от съветската държава, което го поставя в пълна зависимост от партийните и държавните ръководители на съветска Русия. За осъществяване на конспиративната дейност на

А Първият интернационал е основан през 1864 г. в Лондон. Карл Маркс е член на ръководството му, макар че не е между организаторите. Видните фигури в Интернационала освен Маркс са анархистът Бакунин, Прудон и Бланки. След вътрешни борби и крамоли Интернационалът се разпада окончателно до 1881 г.

Вторият интернационал се основава в Париж през 1889 г. Той се смята за „оригиналния“ Социалистически интернационал. Председател е Емил Вандервелд. Други видни членове на Интернационала са Павел Акселрод, Георги Плеханов, Вера Засулич, Юлиус Мар- тов, Леон Троцки и Ленин, който е член от 1905 г., от Русия; Жан Жорес, ПолЛафарк, Жул Гед, Франция; Вилхелм Либкнехт, Карл Кауцки, Едуард Бернщайн, Аугуст Бебел, Клара Цеткин, КарлЛибкнехт (син на Вилхелм Либкнехт), Роза Люксембург, Германия; Енрико Фери (по-късно става фашист), Италия. Фридрих Енгелс е избран за почетен председател през 1893 г.

в Само Ленин от тези петима членове умира в леглото си. Останалите: Раковски, Зиновиев и Платен, загиват в чистките на Сталин, Троцки е убит в Мексико от агент на Сталин. Коминтерна са ангажирани и всички специални служби като ЧК, ГПХ КГБ, НКВДиГРУ

В преследването на основните си цели Коминтернът се стреми да привлече като съюзници най-широки кръгове от демократичните и национал- ноосвободителните движения в цял свят, каквито в България са Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), Вътрешната тракийска революционна организация (ВТРО), Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО) и др.

На 25-27 май 1919 г. в София заседава XXII конгрес на БРСДП (т.с.), който се превръща в Първи конгрес на БКП (т.с.). Пред 636 делегати, представляващи 436 партийни организации и групи, както и представители на масовите организации, контролирани от партията, Димитър Благоев изнася главния доклад, а конгресът, без много да обсъжда и разисква, единодушно решава да се присъедини към Коминтерна. Българската партия е първата, присъединила се към новия Интернационал, и единствената партия, станала негов член преди вторият му конгрес.

На конгреса се приема „Програмна декларация“, в която се съобщава, че Революционният пролетариат се бори да завладее политическата власт, да експроприира и превърне средствата за производство от частна в обществена собственост, да организира общественото производство и да осъществи социализма... Тая държава, която почива върху парламента, бюрокрацията и милитаризма, трябва да бъде разрушена... По тоя начин държавата ще се превърне от инструмент за потискане и експлоатация на народните мнозинства в инструмент за тяхното политическо освобождение и за строшаване веригите на икономическото им робство.

В третата част от Програмата „Социалистическа съветска република“ и „Всенародна милиция и червена армия“ се разискват задачите на социалистическата революция и замяната на буржоазната политическа система с диктатура на пролетариата, за масовата политическа стачка и въоръжено въстание като способи за ликвидирането на капитализма и изграждане на социалистическа държава.

В новия състав на ЦК на партията влизат Димитър Благоев, Георги Кирков, Христо Кабакчиев, Васил Коларов, Георги Димитров, Тодор Луканов и Никола Пенев. За председател на Контролната комисия е избран д-р Иван Пашов. Задачите са очертани, организация за постигането на набелязаните цели е вече създадена, остава да се прибегне до действие в подходящия момент.

Връзките между руските и българските комунисти - сега вече установени и регламентирани чрез членството в Коминтерна - продължават да се развиват и укрепват до степен, в която БКП (т.с.) се превръща в най-верния последовател и изпълнител на директивите на новата международна организация. На втория конгрес на Коминтерна - юли-август 1920 г. - са приети 21 условия за влизане в Интернационала, като между тях е изискването присъединилата се партия да се обяви за секция на Коминтерна в дадената държава. Италианската и норвежката социалистическа партия са приети като нови членки.

Третият и четвъртият конгрес на Коминтерна - през 1921 и 1922 г.- издигат съюза със селячеството като основен фактор за изграждането на единен революционен фронт. А петият конгрес, ръководен от Сталин, състоял се след смъртта на Ленин, изисква пълна болшевизация на партиите членки. По-късно отцепилите се от Коминтерна левичарски партии и групи, които дори създават нов, Четвърти, интернационал на Троцки (вече в емиграция), признават само първите два конгреса или най-много четирите на московския Коминтерн като легитимни.

Българските комунисти се превръщат в най-верните съюзници на руските болшевики, които са създали и укрепили Коминтерна. От 1919 г. - присъединяването им към новия Интернационал- до неговото „разтуряне“ през 1943 г., а и след това, когато през 1947 г. организацията се възкресява под названието Коминформ, българската партия сляпо и безрезервно следва наставленията, указанията и нарежданията, изхождащи от централата в Москва. Ленин, Зиновиев и Троцки, а по-късно и Сталин съответно се отблагодаряват.

В апарата на Коминтерна, който непрекъснато се разраства, участват много български комунисти на ръководни длъжности, като по брой те отстъпват или се равняват само на броя на полските им съидейници. До края на 20-те години от всички чужденци емигранти, бегълци и функционери на Коминтерна над 17% са българи.

Когато има нужда да се внедрят заповедите на Кремъл на място, Коминтернът изпраща българи: още през октомври 1920 г. Кабакчиев придружава Зиновиев на конгреса на германската независима социалдемократическа партия в Хале, на който тя се разцепва, а през януари на следващата 1921 г. пак Кабакчиев, заедно с унгареца Ракоци, дисциплинира италианските комунисти на конгреса им в Ливорно.

През февруари 1923 г. Васил Коларов, придружен от Карл Радек, върши същото на конгреса на норвежките комунисти в Осло. Коларов е главен пълномощник на Коминтерна в Западна Европа и през 1922 и 1923 г. присъства на конгреси и конференции на левичарски и социалистически партии в Париж, Рим, Франкфурт, Лайпциг и Прага. От ноември 1922 до юни 1924 г. - между четвъртия и петия конгрес на Коминтерна, той е секретар на Изпълнителния комитет (Изпълком). През август 1923 г. Коларов е избран на пленум на Коминтерна за един от тримата секретари (другите са Пятницки и Нойрат), а през 1928 и 1929 г. ръководи Секретариата за балканските страни и е неотменен член на президиума до разтурянето му на 15 май 1943 г.

Георги Димитров става кандидат-член на Изпълкома през 1924 г., върши подмолна работа за Коминтерна в Западна Европа до арестуването му през 1933 г. във връзка със запалването на Райхстага в Берлин. След освобождаването му от немския затвор и подслоняването му в Москва той е избран за Генерален секретар, длъжност, която изпълнява до 1943 г.А

Много други български комунисти са заемали ръководни длъжности в Коминтерна през годините на съществуването му. Между 1923 и 1944г. от общо 130 членове на Централния комитет на Българската комунистическа партия 100 човека са пребивавали в СССР за различни периоди от време.

Освен вече споменатите Христо Кабакчиев, Васил Коларов и Георги Димитров във всекидневната дейност на организацията участват редица видни българи. Стела Благоева, дъщерята на лидера на БКП до 1924 г. и съпруга на Коста Янков, загиналия участник във взривяването на катедралата „Св. Неделя“ през април 1925 г., оглавява отдела за латиноговорещите страни в кадровото управление на Коминтерна. В секретариата на организацията работят Петър Искров, Павлов - Енчо, Ламбрев - Росен, Трайчо Костов, Илия Василев - Бойко, член на екзекутивния комитет на младежкия Интернационал, Стоян Минев, който под името Лоренцо Ванини е представлявал италианската комунистическа партия в Коминтерна, но се е занимавал и с комунистическите партии в Латинска Америка, а през 19371938 г. и с испанската комунистическа партия; Борис Стефанов, българин от Добруджа, лидер в Румънската комунистическа партия и неин представител в Коминтерна през 30-те години, и много други. Гаврил Генов, един от водачите на септемврийския метеж от 1923 г., заема пост в Международния селски съвет в Москва.

Редица българи, между които и емигранти в СССР след септемврийските събития от 1923 г., са заемали ръководни длъжности в съветската администрация, учебното дело, военните части и академии, пропагандни и разузнавателни школи и други подобни. Между тях най-изявеният е Кръстю Раковски, роднина на Георги С. Раковски (баба му по майчина линия е сестра

А Има податки за принадлежност на Георги Димитров към съветските тайни служби. Вж.

ВВС Bulgarian.com Георги Димитров - съветски агент? 10/10/2005 and GD Soviet agent 2 10/17/2005, автор Димитър Димитров. Новоразсекретено в Лондон „историческо досие“ на Георги Димитров съдържа елементи от няколко работни досиета, които британските тайни служби МИ1 (британското военно разузнаване) са водели за него. Той е ползвал имената Рудолф ЯнХедигер илиХайдигер. Квалификация - съветските тайни служби, 1927 г. - служител на контраразузнаването. Вж. също Димитрова (2005). на революционера). Той е член на ЦК на руската комунистическа партия и се издига до министър-председател на Съветска Украйна от 1919 до 1923 г., а впоследствие става посланик на СССР в Лондон и Париж.

Борис Стоманяков, протеже на Ленин и Литвинов, става търговски представител в Германия и от 1934 до 1938 г. е заместник-комисар по външните работи. Кирил Телалов е на дипломатическа работа в Китай. Соломон Голдщайн, личен приятел на Ленин и един от основателите на швейцарската комунистическа партия, е секретар на Адолф Йофе в съветското посолство във Виена. Г. Пейчев служи като секретар в съветското посолство в Париж, Д. Петрунов - в Лондон. Роман Аврамов, личен представител на Ленин в Швейцария, Германия и на Балканите, оглавява търговски мисии в Германия, Франция и Англия.

Рубен Леви е бил съветски политически комисар в Мадрид по време на Испанската гражданска война под името Мигел, след това директор на секретно поделение на Коминтерна в Кушаренково под името Михайлов, а през 50-те години е министър на културата в България под името Рубен Аврамов. Иван Караиванов, съветник на Тито, е бил секретар на Георги Димитров през 20-те години, а след това началник в кадровия отдел на Коминтерна.

Георги Андрейчин, виден функционер в американското синдикално движение и един от основателите на американската комунистическа партия, през 1921 г. в Москва става член на Изпълнителния комитет на Профинтерна (Работнически интернационал, подразделение на Коминтерна). Станке Димитров - Марек, който се е занимавал главно с проблемите на емиграцията в СССР, е завеждал българския отдел на Комунистическия университет на малцинствата от Запада (КУНМЗ). Инструктори и преподаватели в този университет са били Антон Иванов, Фердинанд Козовски, Стела Благоева, Сава Гановски, Васил Караниколов, Борис Симов, Цветан Кръстанов и Койка Тинева. Съпругата на Марек - Регина Кашер-Димитрова, полякиня от еврейски произход - работи в бюрото на германската комунистическа партия в изгнание. Тя е написала и интересна история за българите на работа в КУНМЗ.

Вълко Червенков (Владимиров, Венелин) емигрира в СССР след участието си във взривяването на катедралата „Св. Неделя“ в София през 1925 г., завършва ГПУ академия в Москва и преподава в Ленинското интернационално училище от 1928 до 1934 г. Там преподава и Христо Кабакчиев, който става член на съветската академия на науките в 1935 г. Тодор Павлов, също участник в атентата на църквата „Св. Неделя“ и беглец в СССР, става професор по диалектически материализъм в Института за червени професори, по- късно е декан на факултета по философия в Московския институт.

Не по-малко значително е присъствието на българи-емигранти-комунисти във военните подразделения на СССР. Тези от тях, които притежават дори минимални военни знания или практика, още преди септемврийските събития са били плътно наблюдавани и използвани по различен начин в съветските въоръжени сили. Васил Каравасилев, Кузман Стойков, Георги Иванов (Доктора), Димитър Георгиев и Боню Петровски са били привлечени за по-нататъшно обучение в многобройните съветски военни академии и институти. Между тях се откроява Боян Българанов, който по време на Втората световна война е бил използван за изпълнение на различни военно- разузнавателни задачи в Македония.

Георги Дамянов (Белов), завършил престижната академия „Фрунзе“ и изпълнявал съветски поръчения по време на Испанската гражданска война, след 9 септември 1944 г. става министър на отбраната в България. Петър Панчевски, който също е бил министър на отбраната, завършва „Фрунзе“, как- то и Военната академия в Ленинград и има чин на генерал-майор в Червената армия. Такъв е и Иван Кинов, бъдещ български генерал.

По-нисшите чинове са стотици; между тях е полковник Цвятко Радойнов- Радионов, висш съветник и участник в Испанската гражданска война. По време на войната той бе изпратен в България начело на диверсионни групи, бе заловен, съден и разстрелян през 1942 г.

Иван Винаров, бъдещ български генерал, завербуван като разузнавач-шпионин от известния висш съветски разузнавач Берзин, през 20-те години е бил използван за шпионски мисии в Китай и в Централна Европа. Освен Караиванов и Щерю Атанасов - известни фигури от България през 40-те и 50-те години - множество български емигранти са били рекрутирани и натоварени със секретни поръчения в Далечния изток, Китай и Корея. Такива са били Христо Паков, който е тренирал пилоти на Куоминтанга на Чан Кайшъ в Китай, Христо Боев, със завидна военна кариера през 30-те години, Антон Недялков, д-р Янко Канети, Боян Пананчев, служил като куриер на Коминтерна, Владимир Седлоев (Горски), зачислен като полковник в съветската армия на маршал Блюхер в Далечния изток, и други.

Трудно е да се установи точният брой на българите в СССР, които са участвали в дейността на Коминтерна или са били свързани по някакъв начин със съветската администрация, както и на тези, които са заемали отговорни постове в болшевишката партия. Част от трудностите пред изследователя се дължат поне на три фактора: наличието на етнически българи в териториите на СССР след 1917 г., различните вълни от емигранти и бегълци от България през годините между Октомврийската революция от 1917 г. и атаката на Германия срещу СССР през юни 1941 г. и непрекъснатото движение на българи към СССР и обратно. Проблемите с визи и паспорти са били минимални, въпреки че България установява дипломатически отношения със СССР едва през 1934 г.

Голям брой българи се заселват в Русия дълги години преди Освобождението на България. Поне до известна степен те са ненапълно интегрирани, поддържат националното си съзнание ( и към днешна дата) и живеят компактно, главно в Бесарабия, Молдова, Южна Украйна и Одеската област. В продължение на няколко поколения - може би четири или повече - броят им е все още значителен. През годините се изчисляват между 600 000 и 800 000, но по последни официални данни от преброяванията в Украйна, Молдова и Русия общият им брой е около 400 000.

Между наследниците на оригиналните българи емигранти се намират и немалко комунисти, които членуват в руската болшевишка партия, работят в съветските административни учреждения и участват в дейността на Коминтерна. Постепенно бегълците от България се присъединяват към сънародниците си и двете групи живеят и работят съвместно. Те делят радости, успехи и гинат заедно в годините на големия терор: 1937-1940 г.

Преди 9 юни 1923 г. не повече от 300 „нови“ българи са в Русия, от които повече от 50 живеят в Москва. Но понеже втората вълна от бегълци започва да пристига в СССР през втората половина на 1925 г. и достига върха си чак следващата година, относителната тежест на българите всред общия брой на политическата емиграция в СССР трябва да се е увеличила.

От началото на 1924 само в Одеса, за три години и половина, са били регистрирани 1000 бегълци от България. През периода между двете войни българските бегълци са общо 2000, а вероятно и повече от 3000. Тази цифра, между 2000 и 3000 души, е потвърдена от Благой Попов, но оспорена от Румен Аврамов - Леви (който през 1966 г. по време на интервюто си с професор Нисан Оурън е бил под строг партиен контрол). Повечето от тези българи са останали в СССР, но през годините общият им брой се е променял, понеже някои са били привиквани от България, други са били изпращани обратно в родината, и то многократно.

Едната от двете главни групи българи, занимаващи се с политика, се е намирала в Южна Украйна с център Одеса, а другата - в Москва и Ленинград.

Нямаше друга страна, където руското се смесваше толкова успешно с комунизма, както СССР.

Краят на Европейската война,
Радомирското въстание и събитията
в България до 9 юни 1923 г.

Въпреки големия шум и реклама, които съпътстват събитията в Русия през 1917 г., кулминирали с Петроградския преврат, когато Ленин и шепата му съмишленици успяват да вземат властта на 23 октомври (по стар стил), събития ободряващи, ако не и вдъхновяващи левите партии и движения в Европа, българските социалисти не съумяват в края на Европейската война да използват възможностите за действие, имитирайки любимците си от Русия. По-късно партийните историци ще обозначат този период в историята на Българската комунистическа партия като неразвита болшевизация.

За България войната привършва през септември 1918 г., след пробива на фронта при Добро поле. Последиците за държавата и обществото са много тежки както в икономическо, така и в политическо и социално отношение.

Части от разбитите дивизии, отстъпили от фронта, към които се присъединяват военни части от другаде и агитатори от вътрешността на страната, се устремяват към Кюстендил и след това към Радомир. От София пристигат земеделските водачи Александър Стамболийски и Райко Даскалов, които застават начело на бунта. Комунистическата историография го нарече „Радомирско въстание“ и/или „Владайска република“.

Даскалов се обявява за главнокомандващ на тази набързо съставена републиканска армия и заедно с нея настъпва към София. Около Владая са пресрещнати от лоялни на правителството военни части, съставени от юнкери и някои немски офицери от столицата, и бунтовниците са разбити. Райко Даскалов избягва в Солун, а Стамболийски се скрива в София. За щастие жертвите са минимални. По-тягостно е настроението, което обзема страната. Тогава обаче едва ли е съзряно най-неприятното нещо: поставено е началото на излишното, но и фатално разделение на народа, което продължава дълги години и се проявява чак до наши дни.

На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира и синът му е провъзгласен за български цар под името Борис III. За страната обаче още е твърде рано да се възвърне към нормален политически и стопански живот. Предстоят й още събития. На политическата сцена излизат тесните социалисти, вече станали комунисти и горди членове на Комунистическия интернационал. Започва периодът на „болшевизация на партията“, което в българския контекст означава подготовка на революция и насилствено вземане на властта.

Много скоро след XXII конгрес на тесняшката партия, който се провежда през май 1919 г., започва създаването на стройна и сравнително добре изградена комунистическа военна организация, която има за цел събарянето по насилствен начин на съществуващия порядък в държавата. Напълно вярно е схващането, че този завой към въоръжени действия и насилие е обусловен от приемането на руско-болшевишките тезиси, внедрени в програмата и правилата за членство в Коминтерна. Става ясно обаче, че самите тесняци не са били чужди на тези идеи далеч преди членството им в Коминтерна.

Трябва да се отбележи, че въоръжените действия, посягането към вземане на властта чрез насилие, опитите за революция и 70 години на почти непрекъснат терор - от 1919 до 1989 г. - са непредизвикани, още по-малко са провокирани от сили, враждебни на комунистите. Най-малко от българските правителства през годините от 1919 до 1944 г.

Това са действия, отговорността за които пада изцяло върху Българската комунистическа партия и ръководителите й, макар че ролята на Коминтерна и на вдъхновителите от Москва не бива да бъде подценявана, нито пренебрегната. С това се разбива основният мит, насаждан от казионната историография: твърдеше се и още се поддържа това невярно твърдение, че действията на БКП са били предизвикани от преврата на 9 юни 1923 г., така че българският народ, воден от комунисти и земеделци, е пристъпил към законосъобразна защита и отбрана.

Никой не е спирал, нито преследвал българските комунисти да участват в парламентарния живот на страната, за да убеждават обществото в правота- та на възгледите си, по същия начин, както са го правили от създаването си през 1891 г. до 1919 г. Особено в изключително благоприятната политическа обстановка, създала се у нас след Европейската война. Тогава престижът на българските социалисти - тесни и широки, комунисти и социалдемократи, привържениците на Димитър Благоев и на Янко Сакъзов - е в своя апогей, който никога след това няма да бъде достигнат.

На парламентарните избори през 1919 г. (XVIII обикновено народно събрание - ОНС) комунистите са втори с 47 депутати, а социалдемократите (широките социалисти) получават 38 от общо избрани 236 депутати и са на трето място. Първа е Земеделската партия със 77 мандата. За комунистите гласуват 118 729 души, за социалдемократите - 84 185, а за земеделците - 176 281 от общо 574 577 подадени гласове. На следващите избори за XIX ОНС през 1920 г. комунистите получават още по-голяма подкрепа от избирателите. Те отново са на второ място, но за тях гласуват вече 184 232 души и получават 47 депутатски места от общо 229. Социалдемократите са на 9-о място с 38 242 гласа и само 9 депутати. Земеделците почти удвояват гласовете си, като получават 349 212 гласа от общо подадени 817 793 и 110 депутати. В местните избори от 1920 г. комунистите печелят 65 селски и 32 общински съвета.

Тези добри резултати са постигнати, въпреки че през 1920 г. членският състав на БКП е само 34 000. Нищо и никой не пречи на българските комунисти да продължават участието си в демократично развиващия се живот на страната си и да се състезават в надпреварата за повече гласове - както постъпват социалдемократите например - с надеждата, че с течение на времето те ще увеличават гласовете си и ще имат възможност да дойдат на власт по законен и честен начин, да управляват и да докажат правотата на схващанията си. Това, разбира се, не се случва и БКП избира съвършено различен път на развитие.

Както се вижда от архивните материали и от спомените на участници в тези събития, началните действия на българските комунисти за създаването на въоръжена организация с цел насилствено завземане на властта започват още по време на войната - между 1915и1918г., преди „болшевизацията“ на Партията.

От архивните източници, от полицейските справки и другите ведомства на реда, както и от източниците, произхождащи от комунистическите архиви, мемоарната литература и историческите документи, става ясно, че оригиналното предизвикателство и причините за кървавите събития от 20- те години в България са породени, инспирирани, вдъхновени и водени от Българската комунистическа партия. При това събитията се осъществяват с активната помощ на СССР и болшевишкото й ръководство, те са по тяхно нареждане и са изцяло финансирани от Москва.

Като описание и анализ на ранните опити (още по време на войната 1915-1918) за започване на въоръжена борба против законната власт в България меродавни са трудовете на Иван Винаров и Цола Драгойчева. Книгите им дават доста ясна представа за събитията, защото са писани от очевидци и участници в тях, като едновременно са искрени и партийно предубедени в анализите си. Те показват по несъмнен начин намеренията и действията на Партията от онова време и в същото време разкриват целите и задачите на БКП. Такива са били и намеренията на авторите: сходство между партийно пристрастие, историческа истина и завет към бъдещите комунистически поколения. Но откровените им спомени дават красноречив отговор на немаловажния въпрос: кой носи вината за фаталното разделение на българския народ и за многобройните кървави жертви, паднали и от двете страни?

Интересни са спомените на генерал Иван Винаров („Бойци на тихия фронт“). В книгата си Винаров без всякакви задръжки описва огромната военна подготовка, въоръжаването и връзките на българските комунисти с московските болшевики, които финансират и ръководят съпротивата на българските си колеги срещу законно избраните български правителства. Веднага след присъединяването на БКП към Коминтерна започва субсидирането на българската партия от Москва. Има сведения за 20 милиона лева годишно. Възможно е това да са средства, постоянно превеждани за нуждите

на българската партия - за заплати на апарата и за печатни издания и пропаганда, но те сигурно не включват доставките на оръжие и амуниции.

През лятото на 1922 г. партията издава 13 различни вестници и списания, от които „Работнически вестник“ в 25 000 броя дневно. Между 1919 и края на 1922 г. партийното издателство е издало 1 500 000 копия от комунистически книги и брошури, преводи и оригинални творби.

Особено внимание се е отделяло на „фронтовите“ организации: през 1922 г. комунистическата Федерация на професионалните съюзи има 29 000 членове, съществуват специализирани съюзи, дружества в почти всички възможни отрасли: имигранти, преселници, емигранти, ветерани от войните, на тези от запаса и подофицерски съюзи, спортни, въздържателни и др. През 1920 г. кооперация „Освобождение“ има 13 560 членове, две години по-късно те са 57 000.

Още преди преименуването на тесняшката партия в комунистическа, което става през 1919 г., и преди приемането й в Комунистическия интернационал, на който българската партия е съучредител, започва складирането и доставката на оръжие и подготовката за въоръжена борба против режима.

Не зная как и кога са започнали въоръжаването си комунистите от другите райони на страната, но Плевенската партийна организация пристъпи към това дело още по време на войната.

Значи още през 1915-1918 г., не след 1918-1919 г., комунистите са възнамерявали и планирали разрушаването на българската държава! Иначе за какво е било това въоръжаване? Още по-малко това въоръжаване е в отговор на „фашистките изстъпления през септември 1923 г. срещу безпомощния и невъоръжен български народ“.

Дали въоръжаването още в тоя сравнително ранен период бе самоинициати- ва на Плевенската организация - това нека решат историците. Но твърде скоро след края на войната от София получихме тайно централно нареждане - събирайте оръжие.

Беше зимата на 1920 г., когато Тодор Луканов, секретар на Плевенската организация и член на ЦК, свика в града тайно събрание... После предаде централното разпореждане за оръжието. - Трябва да търсим оръжие от всеки- го и навсякъде където намерим. Ще го изземваме, купуваме и прочие - според възможността и конкретния случай.

Започва организиране по петорки, назначават се отговорници от военната организация. „Истинската военна организация в Плевен и в цялата партия беше изградена, както е известно, след реакционерската провокация на 24.V. 1921.“ За тази „реакционна провокация“ виж по-долу.

За да няма съмнение в развитието на комунистическата партия, Винаров дава кратко описание и характеристика на учредителния период. През май 1919 г. в София се открива XXII пореден конгрес и първи Учредителен на БКП (т.с.). Приема се програмна декларация на партията, в която се прокламира „насилствено сваляне на буржоазията и капитализма по пътя на въоръженото въстание, съветска власт като форма на диктатурата на пролетариата и обявяване на партията като съоснователка и неразделна част от Третия комунистически интернационал“.                                                                                 -

Веднага след конгреса ЦК разпорежда да се създават окръжни комисии за ръководство на нелегалната партийна работа, първата задача на която е незабавното пристъпване към въоръжаване. Винаров описва доста подробно военното партийно ръководство и структурата на петорки. В местното скривалище има пушки, патрони и две тежки картечници. Организира се експроприация на оръжие от тайните складове, в които българската армия крие оръжие от победителите:

За няколко седмици успяхме да изземем стотина пушки - манлихери, кавалерийски карабини, трилинейки, хиляди пушечни патрони, стотици бомби- одринки, осем тежки картечници заедно с десетки картечни ленти.

Прибягва се до масови кражби на оръжие от погреби, складове, от влакови и корабни композиции. В началото на 1921 г. по нареждане на Васил Коларов комунисти взривяват жп линията - моста на Вит при Циментовия завод, за да спрат извозването на оръжия през Варна за белите армии в Русия. Дори са откраднати две оръдия от музея в Плевен, за тях се намират затвори, снаряди и всичко друго необходимо.

Каналът със съветска Русия през Черно море е съществувал още от 1921 г. Чрез него се прехвърлят големи количества оръжие и боеприпаси за нуждите на най-разнообразни терористични групи в България. Повечето от тях обаче са складирани и са на разположение на българските комунисти.

Васил Коларов и Боян Българанов, които с Винаров са избягали в Русия, се връщат в България след 9 юни 1923 г., за да подготвят въстание. Големи количества оръжие се прехвърлят от Русия в България през 1923 г., а и след това. Само месец преди падането от власт на земеделското управление - през май 1923 г. - е заловен съветски параход, който пренася оръжие от Одеса за Варна. Цялото партийно ръководство във Варна е арестувано, задържани са били комунисти от много други градове. Комунисти от цялата страна биват поголовно арестувани.

През 1924 г. пристигат десетина гемии с пушки, картечници, револвери, боеприпаси, бомби. Властите залавят един от товарите. В него намират 1 тежка картечница, 8 леки картечници, 95 манлихерови пушки с 9120 патрона, 14 автоматични френски пушки с 5760 патрона, 21 600 патрона за френски карабини, 150 револвера наган с 40 500 патрона, 879 бомби - френски, както и одринки. Тук Винаров цитира протокола от следствието.

Налага се изводът, че още през 1915 г. българските комунисти са възнамерявали, планирали и са започнали да осъществяват пълното разрушаване на българското общество, държава и правов ред.

Цола Драгойчева в спомените си „Повеля на дълга“ дава доста подробни сведения за военизирането на комунистическата партия. Трудно е да се мисли, че информацията й не е вярна или манипулирана, понеже не е била опровергана нито веднъж през следващите 40 години. Трите й книги са издадени от „Партиздат“, което носи имприматурата на истинност и ортодоксал- ност, утвърдена от най-висшите жреци на партийната истина.

Военната организация (ВО) на партията -

тя се роди в тайна и бе призвана да действа в тайна до часа на въоръженото въстание - нейната върховна цел.

През пролетта на 1920 г. - по-малко от три години след победата на Октомврийската революция - и една година след Първия конгрес на БКП, когато тя се преименува в комунистическа и става членка съоснователка на Третия комунистически интернационал, Васил Коларов, секретарят на партията, свиква на съвещание група активни комунисти - запасни офицери с доказани военнотехнически знания и богат фронтовашки опит. Това са Тодор Атанасов, Коста Янков, Петко Напетов, Александър Джерманов, Антон Недялков и други. В обстановка на пълна секретност Коларов поставя задачата за създаване на организация със специално предназначение. Нейните цели - „подготовка на партията за въоръжено въстание“.

Учредява се върховно военнотехническо ръководство на тази организация, която малко по-късно получава името Военен комитет, или колегия при Централния комитет (ЦК) на БКП, а през периода между септемврийския метеж от 1923 г. и априлските събития от 1925 г. - тя е наречена Военна организация на партията, или съкратено ВО.

Според Цола Драгойчева фактът на възникването на ВО води към три заключения („изключително важни"")

Първо, раждането на ВО е несъмнен резултат от запознаването на партията с революционния опит на болшевиките. Второ, задачите на ВО свидетелстват за ленинизацията на партията, надмогвайки ерата на легализма и просветителството, и трето, целите на ВО и нейните методи на действия ясно показват обръщане на партията с лице към проблема за въоръженото въстание, тоест проблема за властта.

До пролетта на 1924 г. ВО претърпява кратка, но бърза и значителна еволюция.

До 9 юни партията все още съществува легално, но след тази дата и особено след метежа от септември 1923 г. условията стават различни, а през пролетта на 1924 г. „целите бяха такива на непосредственото революционно действие, цели на антифашисткото въстание, цели на гражданската война. В резултат върховното военнотехническо ръководство и Военната колегия при ЦК на БКП прерастват - в съответствие с духа на времето - в мощна, стегната, боеготовна ВО“.

Цола Драгойчева трябва да знае тези неща от личен опит, тъй като през пролетта на 1924 г. тя е привлечена като пълноправен и постоянен член на ВО, та чак до 9.IX. 1944 г.

Боян Българанов-Богдан, началник на Североизточната военна област, по решение на ЦК е изпратен в Съветската военна академия. Ръководното начало при изясняване на структурата на ВО, взаимоотношенията й с ЦК и местните партийни организации, конкретните цели и бойно-оперативните задачи са били извлечени от опита на болшевишката партия:

По късно узнах, че настолно ръководство на военните дейци при ЦК на партията е бил „Правилникът за всемирната гражданска война.

В новите условия [след неуспешния септемврийски метеж от 1923] задачите на ВО бяха:... военнотехническо обучение на бойните групи, активизиране на четническото движение, подривна работа в армията, снабдяване с оръжие...

Възприемайки опита и традициите на военно-партийната организация до Септемврийското въстание, новата ВО преустройваше структурата си в съгласие с новия производствено-териториален принцип. Вместо десетките основна бойна единица на ВО сега станаха шесторките, организирани не само по квартали и села, но и в производствените предприятия... Където нямаше условия за създаване на шесторка, изграждаше се тройка. Четири шесторки образуваха една милиционна чета, а четири чети - дружина: четите и дружините имаха вече свой ръководен щаб начело обикновено със запасен офицер.

Районът като по-голяма организационна формация на ВО обединяваше всички бойни шесторки, чети и дружини в малките градове и тяхната селска околия. Всички райони в даден партиен окръг образуваха военния окръг, а окръзите в страната бяха разпределени в 5 военни области: Североизточна (включваща Русенски, Варненски и Шуменски окръг), Северна (Плевенски и Търновски окръг), Северозападна (Врачански и Видински окръг), Софийска (Софийски, Кюстендилски, днешните Благоевградски и Пернишки окръг) и Южнобългарска (включваща цяла Южна България).

Нормалното функциониране на ВО, нейните специфични задачи и особено предназначение изискват прякото и непосредствено ръководство на ЦК на партията... всички решения и разпореждания на ВО се превеждат в изпълнение само след одобрението на ЦК на партията...

Несъгласие или противопоставяне между ВО и партията на практика рядко се получаваха... постоянен и най-близък контрол върху дейността на Централния военен комитет от ЦК на партията... ЦК осъществява тоя контрол чрез свой постоянен представител в ЦК на ВО - до 9 юни това е членът на ЦК на БКП Антон Иванов...

Структурата на военната организация по места е определена от: Областен военен комитет в състав: началник на областта; началник щаб; завеждащ връзките с ЦК на ВО, както и с окръжните, градските и всички по- важни районни комитети в съответната област, а така също и разузнаването; отговорник по въоръжаването; отговорник за работата в казармите (наричана още антимилитаристична, или съкратено АМИ дейност).

Основен принцип в работата на ВО е спазването на най-строга конспирация... специален шифър, подставен адрес, симпатично (невидимо) мастило, тайни явки, пароли... Грижливо проучване на кадрите... Специална група сътрудници и инструктори на ЦК на ВО: обикновено бивши фронтоваци, запасни офицери от войните, както и действащи офицери „с чин до полковник“...

Оръжие идва от СССР, Гърция, Югославия. От СССР пристигат моторници с „емигранти... радиостанции... тази в Търговище приела шифровано съобщение от Севастопол за нова пратка с оръжие... с две рибарски гемии..“.

През май 1921 г. Висшият партиен съвет (след третия конгрес от 1921 г.) приема резолюция, с която се признава необходимостта от „нелегални революционни организации“.

Положението в страната през трите години след края на войната - завършила с поражение за България - се изостря главно поради икономическите трудности, голямата част от армията е демобилизирана и по-специално офицерският корпус, който е силно орязан според разпоредбите на мирния договор от Ньой, подписан през 1919 г. Към всичко това се прибавя и присъствието на съглашенски войски в страната, както и силните настроения в полза на левите партийни групировки. Подобно е положението и в другите европейски страни, озовали се в лагера на победените след края на Европейската война: това е период на метежи, въоръжени схватки между враждуващи партийни групировки, опити за революция в атмосфера на обща несигурност.

От тази ситуция се възползват левите сили - не само в България, но и в цяла Европа. Те са инспирирани и поддържани от съветска Русия, която, макар и увлечена в кървава гражданска война, намира време, сили и средства да помага, а нерядко и да ръководи метежи и бунтове в цяла Европа.

В Унгария агентът на Коминтерна Бела Кун („касапинът от Одеса“) заедно със свои съмишленици, унгарски комунисти, успява да завземе властта в Будапеща и да наложи кратък, но много кървав режим на насилие и терор, но метежът бива потушен, след като румънски военни части влизат в Будапеща и прогонват превратаджиите.

Ноемврийската революция от 1918 г. в Германия преминава през няколко фази и завършва със Спартакисткия бунт през януари 1919 г. Избухва революция в Берлин, водена от немски агенти на Коминтерна: „червената“ Роза Люксембург (полска еврейка), Карл Либкнехт и други. Има революция в Хамбург и в Бавария, където е обявена т.нар. Баварска съветска република. Всички тези бунтове са потушени (от социалдемократическо правителство!), но развръзката е още далеч, понеже германското общество е като че ли фатално разделено между лявото и дясното. През 1923 г. междуособиците продължават с опитите на Адолф Хитлер да вземе властта в Мюнхен, но пучът на националсоциалистите не успява и завземането им на властта е отложено с десетина години.

В Турция младотурците под водачеството на Мустафа Кемал, по-късно наречен Ататюрк, баща на турците, завършват революцията си, свалят султана и обявяват република, водят военни действия срещу Гърция, побеждават, обръщат се срещу арменското малцинство и се сприятеляват със Съветска Русия, също загубила Европейската война.

Безредици - на много по-ниско ниво - има в Румъния, в Гърция, в Холандия, Франция и Белгия. България не остава назад.

Политическата обстановка в страната е крайно нестабилна. Само за година и четири месеца у нас се изреждат шест правителства с четири различни министър-председатели. След оставката на правителството на Васил Радославов (либерали, народнолиберали и младолиберали) през юни 1918 г. на власт идва Александър Малинов с Демократическата партия; той съставя две правителства, второто е широка коалиция, в която участват БЗНС, БРСДП - широки социалисти, Радикалдемократи и Народната партия, но управлява само пет месеца - до ноември 1918 г.

Сменя го Теодор Теодоров, който също формира две правителства и се задържа единадесет месеца - до октомври 1919 г. Двете правителства са коалиционни: Народна партия, Радикалдемократи, Прогресивни либерали, БЗНС и БРСДП (ш.с.). След изборите през август 1919 г. Александър Стамболийски и неговият Български земеделски народен съюз (БЗНС) получават най-много гласове и образуват правителство, в което преобладава БЗНС, но има и други партии: трима от осемте министри са от Народната партия и Прогресивни либерали. Те отпадат и са заместени от земеделци през април 1920 г. БЗНС управлява еднолично чак до 9 юни 1923 г.

Нестабилната политическа ситуация поражда несигурност сред обществото, държавата изнемогва и мъчно удържа насилствените действия на редица политически сили, главно комунисти и анархисти, които се стремят да използват обстановката за своя изява. Това е период на стачки, атентати, политически убийства и повсеместни нарушения на обществения ред и сигурността в страната.

Подготовката на БКП за въоръжен сблъсък с легалните власти е в ход. През ноември 1919 г. полицията залавя сандъци с бомби и динамит, складирани у комунистически терористи, които са арестувани. На 4 ноември лидерите на ВМРО Тодор Александров и Александър Протогеров са арестувани от властите, но успяват да избягат от ареста с помощта на Антон Прудкин, който е началник на полицията и градоначалник в София.

В края на следващия месец избухва огромна по размер железничарска стачка, която е провокирана от комунистите, но по-късно към стачката се присъединяват и социалдемократическите железничарски синдикати. Страната е парализирана и само страхът от окупация от съглашенски военни части с цел въдворяване на ред и законност кара правителството да я потуши, дори и с цената на провокации.

На 20 срещу 21 януари 1920 г. същият Антон Прудкин ръководи взривяването на надлеза в „Надежда“, диверсантска акция на правителството на БЗНС. Властта приписва инцидента на комунистите и успява да разгони стачкуващите, като ги мобилизира, прави ги военно отговорни и арестува част от техните ръководители. По-късно същата година Прудкин е уволнен от постовете, които заема, а през 1925 г. признава за деянието си и е осъден на доживотен затвор.

БЗНС среща сериозна съпротива от коалиционните си партньори в правителството. За да се освободи от тяхната опека, на 20 февруари 1920 г. Александър Стамболийски предизвиква разпускането на Народното събрание. Насрочени са парламентарни избори, които са проведени на 28 март с.г. Те донасят голяма изборна победа на земеделците - 349 212 гласа и 110 депутатски мандата. За да може да образува самостоятелно правителство обаче, БЗНС предизвиква касирането на 13 народни представители от други партии. На 21 май е съставен нов кабинет само от земеделци.

Проблемите пред властта съвсем не са преодолени. Безредиците, политическите убийства и проявите на организирано насилие продължават.

На 24 януари 1920 г. край Пещера е убит Михаил Такев, един от главните водачи на Демократическата партия, деец от македонското движение, няколко пъти министър, виден адвокат и общественик. По-рано - през 1897 г. - срещу него е извършен друг атентат - несполучлив, но тогава куршумите улучват неговия приятел и съпартиец Алеко Константинов. За убийството е обвинен анархо-комунистът Георги Донски, който по това време е бил с група крайнолеви екстремисти.

Твърдяло се е, че в убийството е замесен БЗНС, но тази теза не е била доказана при дознанието и пред съда. Подозрение за деянието пада и върху комунистическата партия. Георги Донски се предава на полицията, но е убит при опит за бягство преди завършването на съдебния процес. За съучастие в убийството са осъдени трима членове на групата на Донски. На името на Такев има площад в София и негов паметник.

На 3 март 1920 г. е извършен атентат в кинотеатър „Одеон“ в София. За тази дата е насрочено голямо обществено събрание, на което трябва да говори Пьотр Рис, емигрант от Русия, известна политическа фигура от конституционно-демократическата партия на П. Н. Милюков. Очаква се да присъстват народни представители, министри и редица представители на софийския политически елит (на събранието присъства и Иван Михайлов, бъдещият водач на ВМРО, станал лидер след убийството на Тодор Александров през август 1924 г.). Адската машина, скрита в първите редове, експлодира преждевременно, но жертвите не са малко: шест души са убити и повече от 15 са ранени. Вината е хвърлена върху комунистическата партия, която отрича да е замесена в атентата, но и досега версията за комунистическо участие не е убедително отхвърлена.

На 24 май 1921 г., на деня на св. св. Кирил и Методий, избухва бомба по време на ученическата манифестация, която се движи по бул. „Дондуков“ на път към двореца. Бомбата се оказва халосна и не причинява жертви, но има контузени деца. Обвинените за взрива комунисти хвърлят вината върху своите противници. След години „фашистки бандити" са обвинени от комунистите, че във връзка с тази терористична акция опожаряват комунистическия „Народен дом“ и кооперация „Освобождение“. В-к „Работнически вестник“ отбелязва:

... бандата действаше точно по примера на фашистите в Италия, както и учеше цялата буржоазна преса, която подготвяше и насъскваше към вчерашните варварски изстъпления.

Софийското партийно ръководство е наредило

да се вземат необходимите мерки за охрана на клубовете, на събранията, на митингите и на партийното имущество в цялата страна и призовава решително да се отбива всяка подобна акция.

По-късно, на 16 септември 1921 г., се съобщава за инцидент в с. Дълбоко, Старозагорско, където

... фашистка банда се опитва да тероризира комсомолци, но си получава заслуженото...

През 1921 г. Григори Зиновиев, един от петимата ръководители на СССР (другите са Ленин, Троцки, Каменев и Сталин) и председател на Коминтерна, по време на Третия конгрес на Интернационала в Москва определя правителството на Стамболийски като фашистко. През януари 1923 г. Коминтернът също заявява, че светът е разделен на два лагера - комунистически и фашистки.

Семантичното настъпление на комунистическите ръководители е вече пуснато в действие и още през 1921 г. техните противници са вече наричани фашисти. Въведената лексика ще остане в сила чак до наши дни. И през 2018 г. - след почти 100 години - всеки неприятел или противник на комунистите (не само в България) ще бъде наричан фашист. Както повечето догми на българския комунизъм, така и заиграването с лексикално-семантични извращения, води произхода си от Москва. А фашистите - както е известно и е прието поне в историографията - са политическо движение в Италия.

То е основано през март 1919 г. като съюз на бойните групи - черноризците на Бенито Мусолини (Fasci di combattimento) и представлява една от няколко подобни формации, борещи се до края на 1920 г. за надмощие по улиците на изтерзана след войната Италия. Чак през 1922 г., след избирането на Мусолини в камарата на депутатите и организирането на т.нар. Марш към Рим (27-29 октомври 1922 г.), властта е поета от Дучето, който е назначен от краля Виктор Емануил за министър-председател.

През февруари 1922 г. в София избухва „Университетската криза“. Тя трае чак до август на същата година. Правителството се опитва да се намеси в автономията на университета, уволняват се преподаватели, разпръсната е студентска демонстрация и се създават финансови затруднения. Под натиска на обществеността е отстранен министърът на просветата Стоян Омарчевски и е призната автономията на университета.

През март 1922 г. правителството спира цензурата, вдига се военното положение, а военните съдилища са разпуснати. Тези смекчени мерки от страна на БЗНС не могат да умиротворят страната. Насилието и безредиците продължават.

На 21 май 1922 г. в София е убит известният общественик и председател на Народния сговор Александър Греков. Той е бил български политически представител във Франция, Швеция и Швейцария, образован и ерудиран журналист и политик, основател и главен редактор на в-к „Слово“, орган и трибуна на българската консервативно настроена десница. Най-вероятният извършител на покушението е Васил Бончев Икономов, български анархист, един от най-изявените деятели на това движение. Вината отново се хвърля върху комунисти или земеделци, въпреки че анархо-комунистите поемат публично вината за убийството. Според тях убийството на Греков е заради това, че се е противопоставил на исканията на стачкуващите кюстендилски тютюноработници (той е директор на Сдружението на тютюневите експерти).

Заради същата стачка на 8 юли 1922 г. е убит Пано Чуклев, славещ се като дясната ръка на Михаил Такев. Той е бивш градоначалник на София по време на Владайските събития, съдия и следовател и поддиректор на тютюневата фирма „Ориент табак“. Атентатът срещу него е приписан на комунисти или на анархо-комунисти.

След няколко дни е застрелян главният надзирател на Софийския затвор, а на 25 август същата година е убит друг редактор на в-к




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: trashliev
Категория: Политика
Прочетен: 50551
Постинги: 21
Коментари: 8
Гласове: 14
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031